Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
19.04 19:30 - българите в мала азия 2
Автор: bven Категория: Други   
Прочетен: 240 Коментари: 0 Гласове:
5



 
Из Българите в Мала Азия от древността до наши дни
Катерина Венедикова

Караманското княжество е най-силният и сериозен съперник на османците в Анадола. През XIII и XIV век то е по-силно от Османското княжество. През XV в. то вече започва да губи сили, за да бъде погълнато постепенно от Османската държава в края на XV в. и да прекрати напълно съществуванието си около началото на XVI в.
"Историята на Караман" ("Караман Тарихи") или "Историята на Караманската династия" е летопис за караманците и за династията Караман в Мала Азия.
"Историята на Караман" е разказ и за компактно българско население, живяло на и около Булгар Дагъ (Планината Булгар, Българската планина) в Тороските планини.
То участвало в походи, войни, сражения, обсади и завладявания на градове и крепости предимно в Южна и Централна Мала Азия, но освен това и в други части на полуострова, а и към Сирия. Съдбата и действията на българите били преплетени със съдбата и действията на караманците при управлението на всички техни владетели и наместници от 1227 до 1517 г. Тези българи имали своя 10-хилядна войска, свои бейове и владетели-ханове, дори кралица. Имали и своя територия, държавица-Булгар. Обитавали земите около и във високата, стръмна и непристъпна Българска планина (Булгар Дагъ), чийто върхове надхвърлят 3000 м. надморска височина, между градовете Ерегли, Нигде, Юргюб, Адана и Тарсус, Ердемли, Мут и Караман, в областа на самия град Тарсус, също и околностите на Бейшехир до Коня.

Професорът по история на турския език и по история на Турция в Истамбулския университет Неджип Асъм има заслугата и смелостта пръв да публикува сведения за българите от разширения турски вариант на "Историята на Караман" (1921 г.)...за първата едногодишна война на българите, предвождани от Яхши хан и сина му Айдън, в близост до крепоста Маре (вер. дн. Магара) в Българската планина със сборна караманска войска на Нуреддин, баща на Караман (през 1227-1228 г. сл.Хр.); за участието на бея Айдън с 4 хиляди български войници около 1243 г. сл. Хр. в битка срещу неверниците на Гьоркес и Силифке; за участието на 4000 българи около 1273 г. на страната на караманския владетел Мехмед, при р. Чаршамба сую (между Ларенде и Коня) в сраженията между селджуските и караманските войски.

Един клон от българското племе от времето на селджуците и караманците, след монголците (следователно след 1243 г. сл. Хр.) живеел в района на Бейшехир в непрестъпната планина Еренколоф (вероятно това е планината Еренлер с височина 2319 м., която се намира на североизток от Бейшехир). Към края на XV и началото на XVI б. тези българи избрали за своя кралица мома на име Катерина, която разполагала с 10 000 души, въоръжени с пушки.
Когато караманците, застрашени от османците, се оттеглили в Българската планина (вер. след 1487 г.), селяните от границите на Коня до границите на Бейшехир останали под власта на Катерина. Българите на Катерина и тя самата били разгромени от войската на Селим, преди похода му до Египет и Арабия (1516 г.)

Особено ценни са бележките на Неджип Асъм за езика, религията и произхода на тези българи. Той отбелязва, че "може с основание да се мисли, че ортодоксите, които днес се намират по онези места (от Бейшехир до Коня) и говорят турски език, са остатъци, продължение от онези българи."
Езикът на тези българи е славянски, а тяхната религия - християнска. Това показва, че те са от балканските българи.
Изворите и изследванията сочат български преселения там поне от VIII в., ако не и от по-рано. Вярно е, че тези българи са били компактна маса, както и че в летописа са указани някои от елементите на държавност сред тези българи.

Преданието за "Маненската крепост" на "Мано, български войвода на преселените много отдавна българи с хиляди във времето на българските царе" свързва крепостта Меннан с българското присъствие. Крепост с такова име се намира в околностите на Ерменак в Южен Анадол. В нея често се подслонявали караманските владетели.
Географското понятие Булгар Дагъ, Българска планина, се споменава в "Данишменднаме" във връзка със събитията от 1098 г. сл.Хр. и че по същото време е съществувало понятието българска граница (булгар хаддъ - bulgar haddi) и тази граница се е простирала в полите на Българската планина. Следователно още в края на XI век българите в Южен Анадол са били обединени на териториален принцип.
Ибрахим Татарлъ, позовавайки се на стиховете на Дж. Руми, отбелязва, че българите през тази епоха (XIII в.) са били популярни в Централна, Източна и Южна Мала Азия, че българските племена са били организирани в държавност и през определен период някои малоазииски държави били задължени да плащат данък на българската държава.

Татарлъ правилно регистрира, че според "Историята на Караман" от началото на XIII до началото на XVI в. българите вземат активно участие в повечето събития в големи области на Мала Азия и част от Близкия Изток, че българските племена населявали подножията и областите на Булгардаг - наименование, обхващащо през средновековието едва ли не целия Тавърски масив; че и до днес са запазени руините на голям средновековен град по пътя между Коня и Гьоксу, в близост до град Бозкър, известен сред населението като Булгар.
В Малоазииската българска държава били включени християнски славянизирани българи от Балканския полуостров, тюркоезични българи, къпчаци, кумани и др.Татарлъ изказва предположението, че е възможно една част от българите около Булгардаг да са се преселили в Западна Мала Азия и да са поставили основите на Айдънското княжество. Друга част останали в Южна Мала Азия и са се разселили в съседната Чукурова и равнината на Коня и постепенно се асимилирали. Вероятно други продължили да съществуват като т.нар. караманлии, говорещи тюркски, а изповядващи християнска религия.
Според Ходжа Деххани, когато предците на караманците идват в Мала Азия от Ширван и усядат в южната част на полуострова (по наши хронологически уточнения ок. 1217 - 1228 г. сл. Хр.), те заварват българите в и около Българската планина и дори една година се сражават с тях. След това караманци и българи влизат в съюзни, а може би и във васални отношения и извършват съвместни военни действия непрекъснато от XIII докъм първата четвърт на XVI век.
Някои автори са обърнали внимание в изследванията си на Българската планина, която често е арена на действия в "Историята на Караман", а и в други извори.
Тороските планини са от най-важните планински вериги на Турция. Простират се в Южен и Източен Анадол по протежение на Средиземно море.

Караманска крепост
Татарлъ счита, че в средновековната тюркска литература названието Булгардаг има по-широко съдържание, отколкото сега. То се отнася едва ли не за целия Тавърски планински масив.
Някои учени са обръщали внимание в изследванията си и на Българския рудник (Bulgar madeni), който се намира в Българската планина. За Българския рудник (Bulgar madeni) или за рудника в Българската планина (Bulgar dagi madeni) е отбелязано, че е "прочут оловно-сребърен рудник на северния склон на Булгар дагъ, южно от големия път на кервани от Коня Ереклиси до прохода Кюлек, югоизточно от Ули къшла". Бил разработван с прекъсване от 1825 г. до Първата световна война. Още в средните векове Ибн Фазл аллах говори за сребърен рудник в околностите на [славянската крепиост Лулуа] и това е същият Булгар мадени.
Турският учен проф. д-р Зеки Веледи Тоган споменава за придвижвания от Северен Кавказ към Анадола на племена, свързани с прабългарите, през време далеч преди новата ера. Той излага следните интересни мисли:
"Когато скитите идват към Източна Европа, те подгонват киммерийците, kоито живеят в Северен Кавказ, към южната част на Кавказ и към Мала Азия. Гръцкият автор Прокопий показва тези киммерийци като прадеди на по-сетнешните българи. Подобно на това и иранско-хазарското предание говори за кимарийците като прадеди (деди) на българите...
M.И. Артаманов отбелязва: "От древноизточните извори е известно, че кимерийците са се появили в Мала Азия в 20-те години на VIII в.пр.Хр." В такъв случай може би ние би следвало да отнесем тази първа поява на прадеди на по-сетнешните българи в Анадола около това време.

Неведнъж потомци на българските владетели са играли важна роля в Анадола. За 1045 г. арменски източници разказват, че Арон Булгар, син на Българския цар Иван Владислав, бил един от първите управители на бившата столица на Армения - Ани. През 1048 г. една от трите византийски армии, които се сражават против тюрките селджуци, била командвана от Арон, син на българин, който владеел Васпураканския край.
И извори за XII в. регистрират славянско и българско присъствие в Мала Азия. В летописа на Абу Мансур ал Хазини "Забележителните дни на селджушката държава" , в летописна бележка за Санджар, управлявал от 1117 до 1157 г. , се споменават "славянските страни Сувар, Булгар и Анкара..." (цитат по Татарлъ).

В османските регистри Анкара е посочена като едно от местата, в което летуват и зимуват български джемаати - юруци.

За устойчивостта на народностния ни дух, за способността му въпреки неблагоприятните исторически условия да отстоява културното наследство на предците си разказва в книга си „Необикновената история на малоазийските българи“ известният журналист Димитър Шишманов. Сам потомък на малоазийски българи, преселени в с. Кайбикьой, Гюмюрджинско, Д. Шишманов разказва живо и увлекателно за предците си, върнали се след векове в старата родина, съхранили непроменени езика, вярата, обичаите, носиите, хорћта и песните си.
Откъси от книгата на Димитър Шишманов, в която авторът твърди, че при принудителното изселване на българи от Мала Азия през 1914 г., в Анадола са били изоставени български имоти и недвижимо имущество на обща стоиност 481 377 961 долара (близо половин милиард долара по цени в Турция от 1982 г. приравнени към днешния долар). Днес наследниците на българските изселници нямат никакви права върху тези имоти. Това статукво ярко контрастира със запазените права на българите мохамедани, които се изселиха последните десетилетия от България в Турция.

Из книгата
Необикновената история на малоазийските българи
на
Димитър Шишманов
"Ние сме българе, ние сме българе"
Български войници на Чаталджа през Балканската война 1912-1913 г. били изненадани от този вик на тичащи към тях турски войници. Турските войници разказали своята одисея: били българи от Анадола (Мала Азия), избягали от турската армия. С риск за живота си те дезертирали и минали фронтовата линия, за да се бият за България. Младотурската революция от 1908 не им дава прокламираните права, но въвежда военна служба и за българските момчета.
Къз-дервент - най-известното на европейците българско село в Мала Азия
Първите сведения за това голямо и будно, чисто българско село в Мала Азия, са от трима европейски пътешественици, дипломати и военни. През 1807 г. италианският пътешественик д-р Салватори на път за Цариград попаднал в Къз-дервент. Салватори пише: "Един ден преди да стигнем Никея, пренощувахме в едно село, наречено Къз-дервент, населено само с българи. Ще има около два века, откакто седем челяди българи, преследвани за религиозни причини, напуснали своите огнища и дошли да се укрият в тая местност, наистина алпийска и дива, но какво не може да направи човешкото прилежание!
Днес се наброяват до 150 семейства, които живеят помалко притеснени, отколкото дето и да било другаде, произвеждат много лен, коприна и овощия. При пукването на зората видях много жени да чукат лен върху един уред, подобен на тоя, който се употребява в Италия, с весело лице и поздравявайки слънцето със своите песни".
Френския пътешественик и дипломат в Персия Ж. М. Танкоан около същото време минал през селото и пише:
"Бяхме приятно изненадани като открихме в това село жени, които се движеха с открито лице и мъже, чиито нрави странно противоречаха на азиатските изобщо. Открихме също носии на жителите от бреговете на Дунава и чухме славянски език в местност, в която бихме го сметнали съвсем чужд. Някои сведения скоро ни дадоха обяснението на това откритие. Жителите ни разказаха, че са от български произход и че селото им е било основано почти преди един век от бащите им, изселили се и дошли да търсят в Азия щастието и спокойствието, което не са могли да намерят в родината си. Тяхното прилежание и това на потомците им скоро довело до разцвет тази малка република, всичките жители на която изглеждаха щастливи и доволни. Атмосферата на охолство и благополучие цареше във всички къщи, в които намерихме най-сърдечно гостоприемство. Ако е вярно, че леността е майка на всички пороци, тя трябва да е рядкост в Къз-дервент. Всичките му жители, мъже и жени, бяха заети в полезни работи: почти всички жени предяха коноп и ние научихме, че конопеното семе е най-голямото богатство на домакините и главният им предмет на търговия. Жителите на това село са християни, източно-православни. При нашето идване те не проявиха нито подозрение, нито ревност. Жените им са хубави и добре сложени и с тях ние разговаряхме така свободно, както с мъжете им."

Един малък български свят в Мала Азия
Етнографът Васил Кънчов в края на XIX в. посетил град Гьонен и с. Киллик. От тамошните българи той се осведомил и за други добре запазени български села:
Къз-дервент - 400 къщи, Коджа бунар - 350 къщи, Сьоют - 60 къщи, Кубаш - 100 къщи, Тъойбелен - 50 къщи, Йеникьой (Ново село) - 150 къщи, Мандър - 150 къщи, Аладжа баир - 50 къщи. Киллик (Икинлик) - 50 къщи, Симавла - 40 къщи, Хаджи Паункьой - 80 къщи. Маната - 100 къщи, Байрамич - 30 къщи, Стенгелкьой - 60 къщи, Чатал-тащ (Чатал-тепе) - 70 къщи, Урумче - 40 къщи, три села, на които не е посочен броят на къщите - Чалтик, Трама и Мата. В списъка фигурира и град Гьонен - 50 къщи.
По-подробни са сведенията за българските села към 1897 г. в също така многократно цитирания труд на Л. Ив. Доросиев. Сведенията той получил от брат си Яким, абаджия в гр. Балъкесир. Списъкът, съставен въз основа на тези сведения, съдържа имената на 11 села с означен брой на къщите и жителите:
Коджа бунар - 245 къщи с 1485 жители, Сьоют - 65 къщи с 440 жители. Ново село (наричано още Йеникъой и Къзълджилар) - 65 къщи с 425 жители, Киллик - 35 къщи с 212 жители, Тьойбелен - 125 къщи със 712 жители, Аладжа баир - 55 къщи с 308 жители, Ташкеси - 35 къщи с 252 жители, Мандър - 145 къщи с 940 жители, Хаджи Паункъой - 60 къщи с 344 жители, Юрен - 15 къщи с 95 жители, Кубаш - 20 къщи с 115 жители.
Или всичко в тези български села в околиите Боля и Бандьрма е имало 865 къщи с 5323 жители.

Изоставените в Мала Азия български имоти и Ангорският договор
Заставени да напуснат родните си места, малоазийските българи не са могли да вземат друго със себе си, освен дребен багаж.
В Сборника на Главната дирекция за бежанците от 1932 г. се съдържат твърде непълни сведения за изоставените недвижими имоти и движимо имущество от 1650 български семейства, изселени през 1914 г. от Мала Азия. Данните сочат: 1527 къщи, дюкяни -109, стопански сгради -1070, мелници -106, ниви - 249130 декара, ливади 3867 декара, градини - 2664 декара, гори - 124855 декара. Или всичко недвижими имоти и движимо имущество на обща стойност 481 377 961 долара (изчисленията са по цени в Турция към 1982 г., приравнени към щатския долар). За всички тези имоти и имущества малоазийските българи-бежанци не са получили никакво обезщетение.
Богатите семейства притежавали по 500-800 и повече декара земя, средните по 100-120-150 декара. Най-бедните по 50 и повече декара.
Непосредствено след преврата в България на 9 юни 1923 г. правителството на Ал. Цанков предприело постъпки за нормализиране на отношенията с Турция, като се сключи договор за приятелство между двете страни. Това правителство, дошло на власт с преврат, се нуждаело от такъв договор, за да зарегистрира някакъв успех във външната си политика, да направи пробив в международната изолация, в която изпаднало. Кемалистите добре разбирали, че правителството на Цанков е много притеснено, както от вътрешната опозиция, така и от международната изолация и се възползвали от неговата слабост и затруднения.
Първото условие било освен договора да бъде подписан Протокол, като неразделна част от него, за уреждане на въпросите на изоставените от бежанците турци и българи имоти в двете страни. Второто условие: да се признаят и гарантират еднакви права на "мюсюлманското малцинство" в България и на българското в Турция, каквото не съществувало, с изключение на българите мохамедани, но Турция не ги признава за българи. През 1913 г. били изгонени иточнотракийските българи, през 1914 г. - малоазийските българи. Третото условие било двете страни да се споразумеят за размяна на неравните по количество и стойност имоти на изселниците, като тези имоти в голямата си част станат собственост на държавата, в която се намират. По количество и стойност изоставените в Турция български имоти надвишавали десеторно турските в България.
Турската страна преследвала една голяма национална цел със сключването на Договора и на протокола към него, без това изрично да се упоменава: България да се откаже от всякакви претенции за българската земя Източно Тракия и с оглед на тази цел да не се допусне завръщането на източнотракийци по родните им места.

Това е един от най-несправедливите договори в новата българска история, които българско правителство е сключвало. Този договор, който най-широки среди на българската общественост и по-специално източнотракийските и малоазийските българи нарекоха "предателство", трябва да се знае и помни, за поука и на сегашните и бъдещите български управници и дипломати.
Подписването на Ангорския договор предизвиква бурни протести в България. В София е свикан Десети извънреден тракийски събор, в който участват представители-делегати на източнотракийските и малоазийските българи-бежанци от цялата страна. На 26 май 1926 г. съборът приема единодушно Меморандум до Народното събрание и до всички депутати, в който се заявява:
"Би могло да се говори за взаимност само ако Турция позволи на тракийските българи да се върнат по родните си огнища като бъдат възстановени в пълно владение на имотите им и върху тях се разпростре покровителството, за което се говори в договора. Но понеже Анкара упорито и категорично отказва да стори това, очевидно става, че не може да се говори за никаква справедливост."
Пожертвуването на българската национална кауза и идеал за Тракия е друг момент в договора, към който Меморандумът привлича вниманието на обществеността: "Ангорският договор унищожава основите на българското право върху Тракия, към която от векове насам бе устремен нашият народ."
В заключение на Меморандума се заявява: "Десетият извънреден събор на тракийските изгнаници и бежанци издига своя глас на протест срещу тоя жесток и унищожителен договор и заявява, че нашите права над вековните ни имоти са свещени и неотменими."
От името на малоазийските българи са поставили подписите си делегати. В изказванията си те обърнаха внимание, че и малоазийските българи не са доброволни изселници, а принудени да напуснат родните си места с насилия, като са изоставили всичките си имоти и имущества.
Поради масовите протести в цялата страна правителството внася в Народното събрание за ратифициране на Договора за приятелство между България и Турция, подписан от правителството на Ал. Цанков на 18 октомври 1925 г., едва в края на май 1926 г., когато министър-председател е Андрей Ляпчев.

На 27 май 1926 г. правителството налага ратифицирането на договора с мнозинство само от 14 гласа.
В статия във в. "Тракия" от 4 октомври 1929 г., озаглавена "На вниманието на бежанците от Мала Азия" Коста Георгиев пише, че турската страна не изпълнява задълженията си по договора, които са в полза на малоазийските българи. Тя не допуска малоазийски българи да се завърнат в селата си в Мала Азия и да влязат във владение на имотите си, да ги продадат или да ги предадат на свои пълномощници за използване. Той цитира случаи, когато малоазийски българи-бежанци, тръгнали за Мала Азия, са спрени в Цариград, и заплашени: "Можете да заминете обаче за главите ви не отговаряме, а за продажба на имотите ви и дума да не става."
Любопитно ще е за читателя да узнае какво е било отношението към Договора за приятелство между България и Турция и протокола към него, на Михаил Герджиков, главен ръководител на Илинденско-Преображенското въстание в Одринско през 1903 г. През 1925 г. Герджиков е бил политически емигрант в Цариград и от близо е следял преговорите за сключването на договора. Според Герджиков българското правителство се е отнесло "престъпно безотговорно" като е изпратило в Анкара за преговорите делегация, в която не е имало нито един специалист по разглежданите и решаваните въпроси. "Турското правителство - пише Герджиков - бе поверило цялата работа около преговорите в ръцете на специалисти, които основно проучваха третираните въпроси и умело успяха да прокарат в самия договор клаузи, чието значение българските делегати дори и не подозираха."

Турци изселници от България могат, когато пожелаят, да идват в България, да се установяват наново на постоянно местожителство, да възстановяват собствеността на земеделските си земи и да се настаняват в родните си къщи. Може ли някой да си представи източнотракийски или малоазийски българин да се завърне в родното си място, да възстановява собствеността на земите си и на дома си. Кой българин бежанец ще посмее да се заселва наново в Турция и кой ще му позволи да стори това? При кого може да иде на гости в родното си село?

Български градове и области в Мала Азия
- Град Нигде е бил български град (или българите са го владеели в съюз с караманците) през първата половина на XIV век ("История на Караман"). Името му е известно и под формата Нийде. На 14 километра югозападно от Нигде се намира Kayseri - Град Кайсери е бил български град (или българите са го владеели в съюз с караманците) през първата половина на XIV век ("ИК").
Konya - Град Коня е завладян от сборна войска на българи и караманци през 1277 г.
Trabzon (Trapeza, Trapezos) - малоазийски град, в околностите на който е съществувала (съществува ?) българска църква. Това сведение говори за наличието на българска колония в Трапеза.
В документа "Данишменднаме", цитиран от Венедикова, Осман Туран пише, че в първите османски съчиненя планините на юг от Трабзон се наричат Булгар или Бургар Даг. Това свидетелство доказва наличието на втора Българска планина - в североизточен Анадол.
Beyshehir - в околностите на град Бейшехир, (разположен на около 80 км западно от Коня) според разширения вариант на "История на Караман", от първата половина на XIII в. до началото на XVI в. живеел един клон на българите, чиято кралица (в края на XV - началото на XVI в.) носела името Катерина.
Bozkyr - според сведения от книгата на Катерина Венедикова, в околностите на това селище (намиращо се на пътя между Коня и Гиоксу) и до днес стоят развалините на средновековен град, коxто е известен сред местното население с името Булгар. ( Географско разположение на Бозкър ?).
Nemrut Dagh - Според турския професор д-р Зеки Веледи Тоган (цитиран от Катерина Венедикова в неината книга), българите (или по-точно техните пра-отци кимерийците) са населявали Мала Азия още в ранната античност.
Bylgar madeni - оловно-сребърен рудник, който се намира на северните склонове на Българската планина. Този рудник е известен под името Български рудник и се е експлоатирал до Първата световна война. Още в средните векове Ибн Фазл аллах говори за сребърен рудник в околностите на "славянската" (сакалибската ?) крепост Лулуа (Улукъшла ?).

ХЕТИТЕ
Хетите са населявали централната и източната част на Мала Азия през II хилядолетие пр.Хр. Към XVII век пр.Хр. създават голяма държава, която след XIII век пр.Хр. се разпада на дребни княжества. Хетският език е най-древният писмено засвидетелстван "индоевропейски" език. Писмената форма на този език е хетското клинописно писмо.

Хетската империя
и българските поселения и държави на картата на Мала Aзия

1. Средновековният автор Йоан Цеца твърди, че българите са взели участие в Троянската война.
2. В Краткото житие на Св. Климент Охридски авторът Димитрий Хоматиян твърди, че български поселения е имало около Малоазийската планина Олимп край Бурса още преди Александър Македонски.
3. Град Анкара е основан от българи. В летописа на Абу Мансур ал Хазини "Забележителните дни на селджушката държава" , в летописна бележка за Санджар, управлявал от 1117 до 1157 г. , се споменават "славянските" /славянски в кавички, защото става дума за сакалибски, сиреч български/ страни Сувар, Булгар и Анкара.
4. Българските планини на юг от Трабзон. По повод на споменаването на Българската планина в "Данишменднаме" Осман Туран пише, че в този извор и в първите османски съчинения планините на юг от Трабзон се наричат Булгар или Булгар Дагъ.
5. Българската държава в планината Еренколов, около Бейшехир и между Бейшехир и Коня, просъществувала чак до 1516 г. когато българската кралица Катерина с 8 хилядната българска войска е разбита от войските на Селим I.
6. Голяма българска държава в планината Булгар даг /Българска планина/, управлявана от българската династия Яхши XII-XIV век.
7. Вундови българи около езерето Ван.
Въпреки хилядолетията, които ни делят от времето на хетите, и трудноразбираемите клинописни йероглифи, чрез които е достигнал до нас техният език, паралелите между хетския и българския език са все още отчетливи:
agnish - огън, огнище.
at - яде.
da - дава.
daluga(esh) - дълъг.
gima - зима.
hasti(jas) - кости.
haluna - вълна
cardi - сърце; сравни старобългарското "сердце".
kisha - чеша.                     image
lukksi - лъчи, свети.
melit - мед.
nepi(sh) - небе.
newa - нова.
pahshi - пази.
pera - птица; сравни перо, пеперуда.
sharpa - сърп.
shiwat - свят, светлина.
tati - тати, татко.
tupi - тупа, бие.
wali - велик.
warsa - роса.
wina - вино.

Ето и няколко аналогии сред хетския пантеон на боговете:
1. Истану - Бог Слънце, "Господар на правосъдието, който вижда всичко", "Носител на Божествената Справедливост" - българската дума "истина".
2. Кубаба - хетската Богиня-Майка, популярна по-късно с името Кибела - българската дума "хубава".
3. Пирва - хетска богиня, двойник на едноименния Бог на Бурята. - в българския родопски фолклор - Първа Богица.
4. Телепину - хетски бог на плодородието, главен образ на много митове. В един от митовете се разказва как Телепину взел за жена дъщерята на Морето - в българския родопски фолклор - Талатина крале.
5. Яри - хетски бог - в българския родопски фолклор - Яра Бога.
6. Денгир - шумерски бог, чиято клинописна графема е ползвана и в хетския език - да, това е древнобългарският бог Тангра. Този бог е върховен бог при манихеите (III век сл.Хр.) в Мала Азия, следователно пътят за достигане на тази шумерска традиция до българите най-вероятно е минал през българските поселения в Мала Азия векове преди алтайските чергари тюрките да я усвоят някъде около VII век от съседите си - волгокамските българи.
За съжаление все още науката не е показала ясно връзката между хетите и голeмия народ на гетите, населявал днешните земи на Северна България в античността. А че такава връзка съществува, ни показва хилядолетната практика на "тракийските" народи да преминават Босфора в двете посоки и да създават големи държави в Мала Азия и на Балканите, и очевидната етимологична аналогия в имената на хети и гети.

По материали от:https://bgistoria.jimdo.com/%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%B2-%D0%BC%D0%B0%D0%BB%D0%B0-%D0%B0%D0%B7%D0%B8%D1%8F/




Гласувай:
5
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: bven
Категория: Поезия
Прочетен: 7606453
Постинги: 1545
Коментари: 11344
Гласове: 27242
Календар
«  Август, 2017  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031
Блогрол