На сутринта се почука на вратата на дома му и той отвори, чорлав и смръщен. Нещо арабско или циганско, както самия той беше говорил по повод на себе си, в този момент сякаш още повече се подчертаваше из недоволното му лице. Живият блясък на очите му обаче правеше вида му да изглежда достолепен и никой не би могъл да отрече това. Разносвачът, младо момче с тютюневозелен каскет, му подаде нещо. Пликът не беше сив, нито оранжев, направи му впечатление. Значи не е от нея. Сбогува се бързо с разносвача и с някакво натрапчиво отегчение разгъна листа, след като се настани на креслото в кабинета си. Може би нейн близък лобира...Телеграмата съдържаше две изречения. Като че ли гръм удари Яворов. „Колко е била отчаяна?!“, мина през ума му, докато трескаво си спомняше фрази из писмата си, с които я молеше да го остави на мира. Но той нямаше избор. Чувствата му говореха, че трябва да прекрати тази комедия. Красотата на една жена, ако ще да е вътрешна или външна, не беше способна да го трогне. Не и на тези години. Не и тук и сега. В този тъкмо момент на вратата на кабинета му се потропа. Силуетът на млада жена изпълни рамката на вратата. 

- Влез! Току-що дойде тази...новина...Аз не знам просто как е възможно това...Лора се е убила! Тази жена така и не се предаде... Как е възможно... – Яворов стоеше прав и неврастенично мачкаше листа в ръцете си.

На лицето на жена му се изписа уплаха. Мина пристъпи прага на вратата и се втурна да го прегърне. Годината беше 1913. Датата беше 31 ноември.

(Откъс)

Интересна история, journaligator. Скоро ходих в музея на Яворов в Чирпан и ми я разказаха по подобен начин. Личният му живот е бил интересен, но се спекулира, че е бил бохем и разпуснат. Мнението ми за поета е изцяло положително.
Поздрави!