КНИГА ПЪРВА

МОЙСЕЙ


МИСИЯТА НА ИЗРАЕЛ

Не съществуваше за него нищо забулено и скрито и той покриваше с було същността на всичко, което беше видял.
Надпис на статуята на Фтамер, първосвещеник в Мемфис. Лавър
Най-трудната и най-загадъчната от свещените книги, Битие, съдържа толкова тайни, колкото и думи, и всяка нейна дума крие в себе си по няколко тайни.
Свети Жером
Син на миналото и великан на бъдещето, тази книга (първите десет глави на Битие), наследница на цялата наука на египтяните, носи в себе си и зародишите на бъдещите науки. Тя притежава Всич-ко най-дълбоко и най-тайнствено в природата, всички чудеса, които духът можа да обхване, всичко най-възвишено в разума.
Фабър д"Оливие.
La langue hebraigue reconstituee.

МОНОТЕИСТИЧНАТА ТРАДИЦИЯ И ПАТРИАРСИТЕ НА ПУСТИНЯТА

Откровението е старо колкото и съзнателното човечество. Дело на вдъхновението, то датира от незапомнени времена. Достатъчно е да се вгледаме внимателно в свещените книги на Иран, Индия и Египет, за да се уверим, че основополагащите идеи на езотеричнто учение представляват скритата, но трайна основа на Откровението. В тях намираме невидимата душа, изходния принцип на тези велики религии. Всички велики начинателни са озарявани понякога от сиянието на основната истина. Но светлината, която приемат, се оцветява в багрите, съответстващи на таланта им, на тяхната мисия, на времето и на страната. Ние видяхме арийското посвещаване начело с Рама, брахманското - с Кришна, посвещаването на Изида и Озирис - с Жреците на Тиба. Нима можем да отречем, че брахманите и Жреците на Амон-Ра познават нематериалния принцип на Върховния Бог - същностната догма на монотеизма - и единството на природата? Без съмнение те не схващат зараждането на света като моментно действие, като някакъв каприз на божествеността, както мислят нашите първи теолози. Но умело, постепенно, посредством произхода и еволюцията, те извличат видимото от невидимото, вселената – от неизмеримите дълбини на Бога. Мъжко-Женската двойственост на човека произлиза от първона-чалната единица; живата тройственост на човека и на Вселената - от творческата двойственост на човека, и т.н. Свещените числа са вечното слово, ритъмът и оръдието на божествеността. Съзерцавани с проницателност и сила, в духа на посветения в тайните, те предизвикват и представляват както вътрешният строеж на света, така и вътрешният строеж на човека - по същия начин, както точният звук, предизвикан от докосването на лъка по стъкло, покрито с пясък, е изображение на хармоничните форми на трептенията, които изпълват със звуковите си вълни просторното царство на Въздуха.

Но египетският езотеричен монотеизъм никога не излиза Вън от светилищата. Неговата свещена наука е привилегия за малцина. Външни врагове започват да пробиват стените на тази дребна крепост на цивилизацията. В епохата, до която стигнахме, в XII в. пр. н. е., Азия вече затъва в обожаването на материята. Индия бързо върви към своя упадък. Една могъща империя се издига на бреговете на Тигър и Ефрат. Вавилон, този огромен и чудовищен град, зашеметява околните номадски народи. Царете на Асирия се провъзгласяват за монарси на четирите краища на света и искат да прострат границите на царствата си до мястото, където земята свършва. Те смазват народите, пленяват ги, правят специални пленнически войски и ги тласкат едни срещу други. Никакво човешко право, никакъв религиозен принцип, само необуздана лична амбиция - такъв е законът на наследниците на Нин и Семирамида.

Науката на халдейските Жреци е ценна, но не толкова чиста, възвишена и въздействаща, колкото науката на египетските Жреци. Там свещеничеството винаги упражнява известна власт върху царете. Фараоните са ученици на свещеничеството и ни кога не стават жестоки и омразни деспоти като вавилонските царе. Във Вавилон свещеничеството, угнетено и смазано от царете, още отначало е превърнато в оръдие на деспотизма. На един барелеф в Ниневия се вижда изображението на Нимрод като силен и могъщ великан, който притиска към гърдите си и удушава с мускулестата си ръка млад лъв. Смисълът е красноречив: така царете на Асирия удушават иранския лъв, героичния народ на Заратустра, като убиват първосвещениците му, опозоряват звездогадателите му, налагат откуп на царете му. Ако ришите на Индия и Жреците на Египет със своята мъдрост донякъде възцаряват Провидението на земята, то може да се каже, че властта на Вавилон е царството на сляпата Съдба, т.е. на сляпата груба сила. Така Вавилон става центърът на световната анархия, неподвижното око на социалната буря, която обгръща Азия с вихрушките си. Това е грамадното и страшно око на Съдбата - винаги отворено, дебнещо, за да разкъса и погълне народите.

Какво може да направи Египет срещу стремителното нахлуване? Малко остава да бъде погълнат от хиксосите. Той се бори храбро, но не може да се противопоставя дълго време. Шест века след това персийският циклон, заменящ вавилонския, ще помете храмовете и фараоните му. Египет, който притежава в най-висша степен гения на посвещаването и на мълчанието, никога не е притежавал гения на разпространяването и разширяването. Дали ще пропаднат съкровищата на науката? По-голямата част от тях без съмнение е заробена и когато идват александрийците, те намират само откъслеци. Но два народа с противоположни способности запалват светилниците си от светилищата на Египет. Единият от светилниците огрява дълбините на небето, а другият облива и преобразява земята. Това са народите на Израел и Гърция.

Значението на народа на Израел в историята на човечеството изпъква още от пръв поглед, и то по две причини: първо, защото той поражда монотеизма и, второ, защото поражда християнството. Но целта, която Провидението преследва с мисията на Израел, се изяснява само когато в символите на Стария и Новия завет се види цялата езотерична традиция на миналото, често в прикрита форма. Тогава ролята на Израел става очевидна. Израилтяните образуват свързващото звено между световете на Изтока и на Запада. Естествената последица от монотеистичната идея е обединяването на човечеството около един бог и около един закон. Но докато теолозите поддържат своята наивна, всъщност детинска, идея за бога и докато хората на науката го пренебрегват или чисто и просто отричат неговото съществуване, то моралното, социалното и религиозното единство на човечеството ще бъде само благочестиво желание и вечен стремеж на безпомощните религии и науки. Но това органично единство е постижимо, когато езотерично и научно се приз нае, че именно в божествения принцип е кълнът на света и на живота, на човека и на живота в тяхното развитие. Дори и християнството разкрива възвишеността и универсалността си само в своята езотеричност. Единствено тогава се вижда, че то побира в себе си цялата традиция, че съдържа принципите, целите и средствата за окончателното и общо възраждане на човечеството. И само когато разкрие и последните свои тайни, християнството ще придобие истинския си облик като религия на обещанието и на изпълнението, т.е. на световното посвещаване.

Мойсей - египтянин, посветен в тайните и жрец на Озирис - безспорно е основателят на монотеизма. Чрез него този принцип, дотогава скрит под тройното було на тайната, излиза от дъното на храма, за да влезе в историята. Мойсей има смелостта да превърне висшия принцип на посвещаването в единствена догма на една национална религия, той има и благоразумието да разкрие последиците от нея само на малцина посветени в тайните и да я наложи на народа чрез страха. Съвсем очевидно е, че синайският пророк преследва далечни цели, които надхвърлят съдбата на народа му. Всеобщата религия на човечеството е истинска та мисия на Израел и тя е схващана от малцината пророци сред израилтяните. Но тази мисия е и тежък жребий за синовете на Израел - в изпълнението й еврейският народ трябва да бъде разпръснат и унищожен. Но идеята на Мойсей и на пророците живее и укрепва. Разбита и преобразена от християнството, подета и от исляма, макар в по-низша степен, тя трябва да се наложи на варварския Запад, да повлияе на са мата Азия. Напразни биха били отсега нататък усилията на човечеството да въстава, да се бори срещу самото себе си в конвулсивни страдания - то не може да не кръжи около тази централна идея така, както мъглявината се върти около слънцето, което я създава. Ето колко голямо е делото на Мойсей.

За това начинание, най-колосално след арийското преселение, Мойсей намира едно готово оръдие – еврейските племена, особено робите, наречени Бен-Иаков (синове на Иаков), населяващи долината Гесем в Египет. Негови предшественици в установяването на монотеистичната традиция са номадските миролюбиви царе Авраам, Исаак и Иаков, за които разказва Библията.
Нека хвърлим бегъл поглед върху тези евреи и патриарси. После ще се опитаме да очертаем об-раза на техния велик пророк, да разкажем за миражите в пустинята и за тъмните нощи в Синай, раздирани от гръмотевицата на Иехова.
Не от векове, а от хилядолетия се знае за Ибрим, тези неуморни номади, тези вечни изгнаници*/*Ибрим означава "онези от отвъдната страна", "онези, които са преминали реката". - ВА. Ренан, История на израелския народ./. Братя на арабите, евреите са резултат от дребно смешение на бялата и черната раса, както всички семити. Тези хора, назовавани бедуини, минават в Северна Африка, а после разпъват шатрите си в големите пустини между Червено море и Персийския залив, между реката Ефрат и Палестина. Всички скитници - амонити, еламити и едомити - си приличат. Те се предвижват с магарета и камили, техни къщи са шатрите, а единственото им имущество - стадата, които бродят за-едно с тях и пасат винаги на чужда земя. Както и техните прадеди -гиборимите, подобни на първобитните келти, - тези независими племенанена виждат дялания камък, укрепените градове, тежкия принудителен труд и каменните храмове. Но все пак чудовищните градове Ниневия и Вавилон с великолепните си дворци, с тайните и с разврата си омайват полудивите племена. Привличани от тези каменни затвори, пленявани от бойниците на асирийските царе и включвани в техните войски, те понякога се впускат с цялата си страст в оргиите на Вавилон. Нерядко ги съблазняват и моавитските жени - дръзки прелъстителки с черна кожа и блестящи очи. Те ги увличат в обожествяването на каменни и дървени идоли и дори в обожаването на Молох (финикийски бог, на когото са принасяни и човешки жертви). Но копнежът по пустинята внезапно ги обладава. И там, в пустините, където се чува само ревът на дивите зверове, в обширните равнини, където човек се ориентира само по съзвездията, под студения поглед на звездите, пред които прадедите им са се прекланяли, те се срамуват от себе си. И ако тогава някой патриарх, някой боговдъхновен човек им заговори за единствения Бог, за Елелион, за Елохим, за Саваот, тези големи, диви и кръвожадни деца навеждат глави и коленичат, за да се помолят, кротки като стадо овце.

Постепенно идеята за великия Елохим, за единствения Бог, за Всемогъщия, изпълва душите им, както дрезгавината в Падан-Харан заличава всички неравности на местността до безкрайната линия на хоризонта, слива цветовете и разстоянията до блестящата равнина на небето и обгръща вселената в плътен мрак под свод от сияйни звезди.
Кои са патриарсите? Авраам (Аврам, или отец Орхам) е цар на Ур, халдейски град близо до Вавилон. В своите легенди асирийците го представят седящ на престола си с добродушен поглед*/*Пак там./. Този дребен цар, който се появява в митологиите на всички народи, защото и Овидий го споменава*/*Rexit Аhaemenius Pater Оrhamus, isgue.Septimus a prisco numeratur origine Beio. - Овидий, Метаморфози. IV, 212./, е описанв Библията като преселник от Ур в Ханаан под повелителния глас на Вечния: "Аз съм Бог Всемогъщ; ходи пред Мене и бъди непорочен" (Битие, 17: 1); "И Моя завет между Мене и тебе и между твоите потомци подир тебе в родовете им Аз ще направя завет вечен, за да бъда Бог на тебе и на твоите потомци след тебе" (Битие, 17: 7). Преведен на съвременен език, този пасаж означава, че един вожд на семитско племе на име Авраам, по всяка вероятност посветен в тайните от халдейските жреци, е чул призива на вътрешния си глас да заведе племето си на запад и да му наложи вярата в Елохим.
Името на Исаак според първите две букви ис  вероятно свидетелства за египетско посвещаване, докато имената на Иаков и на Иосиф предполагат финикийски произход. Каквато и да е истината, възможно е да се допусне, че тримата патриарси са вождове или царе на различни малки народи и живеят в различни епохи. Далеч преди Мойсей юдаизмът ги събира в едно семейство. Исаак става син на Авраам, а Иаков - син на Исаак. Превръщането на духовното бащинство и във физическо е обичайно за дребното свещеничество. В тази митологическа генеалогия изпъква още един съществен факт: посветените патриарси на пусти нята имат обща монотеистична вяра. Царете получават предупреждения свише и духовни откровения под формата на сънища или на видения в будно състояние - тези явления не противоречат нито на езотеричното учение, нито на универсалния психичен закон, който управлява душите и световете. В библейския разказ тези видения приемат наивния образ на ангели, посрещани и гощавани в шатрите.
Дали патриарсите осъзнават същността на Бога и религиозните цели на човечеството? Това е несъмнено. С по-неразвита политическа наука в сравнение с тази на халдейските мъдреци и египетските жреци те по всяка вероятност ги превъзхождат в моралната си извисеност и в душевната си широта, която дължат на скитническия свободен живот. За тях висшият ред във вселената, установен от Елохим, се проявява в обществения ред чрез светостта на семейството, уважението към жената, страстната обич към синовете, покровителството на племето, гостоприемството към чужденците. С други думи, Възвишените бащи са естествените съдии на семействата и на племената. Техният патриархален жезъл е скиптър на справедливостта. Те имат властта да цивилизоват, от тях лъха доброта и миролюбие. Зад тази патриархална идея от време на време се съзира езотеричната мисъл. Така във Ветил например Иаков вижда насън стълбата, на чийто връх стои Елохим, а ангелите слизат и се качват по нейните стъпала - в тази картина намираме в сбит и опростен вид видението на Хермес и учението за низходящата и възходящата еволюция на душите.

В два пълни с откровение стиха се разкрива един факт с огромно значение за епохата на патриарсите. Става дума за срещата на Авраам със събрат по посвещаване. След войната си с царете на Содом и Гомор Авраам отива да изрази почитанията си на цар Мелхиседек - той превива в крепостта, която по-късно ще стане Иерусалим. Мелхиседек, цар на Салем, заповядва да донесат хляб и вино, защото ще принася жертва на Елохим, на Всемогъщия Бог. После благославя Авраам с думите: "Благословен да бъде Авраам от Всевишния Бог, Владетеля на небето и на земята" (Битие, 14: 19). Очевидно е, че този цар на Салем е първо свещеник на същия бог, на когото се покланя и Авраам. Патриархът се отнася с него като към свой господар, причестява се заедно с него, като яде хляба и пие от виното му в името на Елохим, което в Древен Египет е знак за причастие сред посветените в тайните. Така че съществуват братство, еднакви условни знаци и обща цел между поклонниците на Елохим от Халдея до самата Палестина и дори може би до египетските светилища.
Този монотеистичен заговор очаква само своя организатор. И така, между крилатия бик на Асирия и египетския сфинкс, сред угнетяващия деспотизъм и непроницаемата тайнственост на посвещаването си пробиват път избраните племена на аврамитите и иаковитите, на Бени-Израел (синовете на Израел). Те отбягват безсрамните празници на Вавилон, извръщат глави от оргиите на моавитите, от ужасите на Содом и Гомор и от чудовищната вяра на Баал. Под крилото на патриарсите керванът върви по пътя си, осеян с оазиси, с редки избори и с хилави палми. Като дълга нишка той се губи сред простора на пустинята, под пека на слънцето, под заревото на залеза и под мантията на мрака, над който господства Елохим. Нито стадата, нито жените, нито старците знаят целта на вечното пътуване. Но те вървят напред с тежките и бавни стъпки на камилите. Накъде вървят? Патриарсите знаят, че Мойсей ще им каже.

ПОСВЕЩАВАНЕ НА МОИСЕЙ В ЕГИПЕТ. БЯГСТВО ПРИ ИОТОР

Рамзес II е един от Великите фараони на Египет. Синът му се нарича Менефтах. По традиция той получава образованието си при жреците в храма на Амон-Ра в Мемфис, тъй като царете са част от жреческото съсловие. Менефтах е страхлив и посредствен младеж. Той няма особена склонност към тайните науки и по-късно става жертва на долнопробни магьосници и астролози. Негов другар в научните изследвания е един талантлив млад човек със странен и съсредоточен характер.
Хозарзиф*/*Това е първото, египетското име на Мойсей/
е братовчед на Менефтах, син на сестрата на Рамзес II. Доведен или истински неин син е той? Това никой никога не узнава*/*Библейският разказ (Из ход, 1 -16) представя Мойсей като евреин от племето на Леви, намерен сред тръстиките на Нил и прибран от дъщерята на фараона. Майка му хитро го занесла там, за да трогне принцесата и да го спаси от преследване, подобно на преследването на Ирод. Но Манетон, египетски жрец, комуто дължим най-точните сведения за фараонските династии, сега потвърдени и от надписите на паметниците, твърди, че Мойсей е жрец на Озирис. Страбон, който черпи сведенията си също от египетските жреци, свидетелства за това. Тук египетските извори имат по-голяма стойност от еврейските. Египетските жреци нямат интерес да внушават на гърците или на римляните, че Мойсей произхожда от техните среди, докато честолюбието на евреите ги подтиква да представят основателя на нацията си като човек с еврейска кръв. Еврейският разказ само признава, че Мойсей е възпитан в Египет и изпратен да надзирава евреите в Гесем. Това е същественият факт, който свързва Мойсеевата религия и египетското посвещаване. Климент Александрийски също мисли, че Мойсей е бил посветен в египетските науки. Но в обратния случай делото на създателя на Израел би било съвършено непонятно./. Хозарзиф е син на храма, защото израства под колоните му. Посветен от майка си на Изида и Озирис още като юноша, той се облича в дрехите на левит (духовно лице), а при коронясването на фараона и в свещеническите процесии на големите празници носи сфода (нарамник), свещената чаша или кадилниците. В храма е сериозен и внимателен, заслушан в свещените хорове, в химните и в поученията на жреците.

Хозарзиф е нисък, изглежда смирен и замислен, с чело на овен и с черни проницателни очи, неподвижни като на орел и смущаващо дълбоки. Наричат го Мълчаливия - толкова е съсредоточен, почти винаги мълчалив.Той често заеква, сякаш не може да намери думите си или пък се бои да изрече мисълта си. Изглежда дори страхлив. Но внезапно, като гръмотевичен удар, избухва в няколко думи, поразяващи като светкавица. Тогава всички разбират, че ако някога Мълчаливия започне да действа, би бил изумително смел. Между веждите му вече се вижда онази съдбовна гънка, която сочи, че той е сред мъжете, предопределени да изпълняват тежки задачи, а по челото му винаги блуждае заплашителен облак.
Жените се боят от младия левит - от очите му, неразгадаеми като гробници, и от безстрастното му лице, подобно на вратата на храма на Изида. Човек би помислил, че те предусещат враг на женския пол в този бъдещ представител на мъжкия принцип в религията с неговата абсолютна непримиримост.

Майка му, принцесата, си го представя на фараонския престол. Хозарзиф е по-умен от Менефтах и има вероятност да се възцари с помощта на жреците. Фараоните винаги определят за свой наследник някого от синовете си, но след смъртта им жреците могат и да пренебрегнат решението, ако това е в интерес на империята. Те често отстраняват недостойните и слаби престолонаследници, за да поставят на трона някой принц, посветен в тайните. Менефтах вече завижда на своя братовчед, а Рамзес II наблюдава подозри- телно младия левит.

Един ден майката на Хозарзиф среща сина си в Серапиума в Мемфис, просторно място, осеяно с обелиски, с мавзолеи, с малки и големи храмове и трофейни колони - нещо като музей на славата под открито не бе. Дотам води широка алея, а от двете й страни са наредени шестстотин сфинкса. Левитът се покланя до земята пред царствената си майка и, както е редно, чака тя да го заговори.
- Ти ще проникнеш в тайните на Изида и на Озирис - му казва тя. - Дълго време няма да те видя, сине мой. Но не забравяй, че в жилите ти тече фараонска кръв и че аз съм твоя майка. Погледни наоколо! Ако искаш, един ден всичко това... ще ти принадлежи!
И тя му посочва обелиските, храмовете, Мемфис и целия хоризонт.

Презрителна усмивка раздвижва лицето на Хозарзиф - лице гладко и неподвижно като на бронзова статуя.
- Ти искаш - казва той - да бъда владетел на този народ, който се покланя на богове с глави на ча-кали и хиени? Какво ще остане от тези идоли след няколко века?
Хозарзиф се навежда, гребва от земята шепа ситен пясък и го оставя да се изсипе между тънките пръсти на ръцете си пред очите на учудената си майка.
- Ето това ще остане - добавя той.
- Нима презираш религията на нашите бащи и науката на нашите жреци?
- Напротив! Аз се стремя да я обхвана. Но пирамидата не помръдва. Тя трябва да се движи. Аз няма да стана фараон. Моето царство е далеч оттук... нататък... в пустинята!
- Хозарзиф! - Възкликва укоризнено принцесата. - Защо богохулстваш? Огнен вятър те донесе в утробата ми и виждам как буря ще те отнесе! Родила съм те, а всъщност не те познавам. В името на Озирис, кой си ти и какво ще правиш?
- Нима самият аз знам? Знае само Озирис - и може би ще ми каже. Но те моля да ме благословиш, майко, за да ме покровителства Изида и египетската земя да бъде благодатна за мен!
Хозарзиф коленичи пред майка си, скръства почтително ръце на гърдите си и навежда глава. Тя му подава да помирише лотоса, който носи в косите си по обичая на посетителките на храма, а после се отдалечава, примирена, че никога няма да проникне в мисълта на сина си.
            продължава

Както пише една млада българка, Калина Андролова, Ние не сме талантлива демокрация, а посттоталитарно сборище от клики, хванали топките на Моисей

(http://www.plevenonline.com/index.php?option=com_content&task=view&id=1930&Itemid=98)

Въпрос на отношение към темата!