Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
13.06 07:44 - българският кивот
Автор: bven Категория: История   
Прочетен: 655 Коментари: 0 Гласове:
9


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
 
Тенгрианство И Саракт: Българският И Първият Кивот На Завета
Автор: Йордан_13

Редом със свещената Седмолъчица, съхранявана доскоро в НАИМ София и понастоящем недостъпна за българите, другият най-значим свещен артефакт от Българския Саракт е Кивотa. Малко преди масовата касапница с изколването на 52 боилски рода, държавният предател Борис 1 тайно го предава на Ватикана, с което поставя извън закона хилядолетната Тенгрианска Вяра.


Представяме ви статия от сп."Отечество", 1983 г.

В една от залите на палацо Венеция в Рим намерих изложен Сандъка от Терачина с надпис, че е от IX—X в. И нито дума какъв е.. Преди 7 години той обитаваше един прашясал килер на музея в това старо здание от типа на средновековните дворци с вътрешен квадратен двор. Достъпът до сандъка бе труден, а правенето на снимки — невъзможно. Когато със служителя от музея сеньор Фараони обърнахме този неголям сандък към прозореца, аз дръпнах избледнялата стара завеса. Светлината разкри невиждана сага в дърво! От резбата по малките пана, не по-големи от възрожденска икона, струеше живот и движение на старинни митове и страховити сцени. И всичко бе така монументално, че веднага помисляш за Мадарския конник!

Но как да си обясним присъствието на този сандък в Италия, в катедралата на Терачина, откъдето носи и името си?
Нека си припомним един много важен момент от нашата средновековна история от времето на княз Борис I, когато от Плиска до Рим тръгват три български пратеничества,а две идват от страна на римската църква (866, 867, 868 г.)...

В хрониките е записано, че той „Изпратил много дарове за светите места, а за свети Петър князът на българите изпратил между другите дарове и оръжието, с което бил въоръжен, когато в името Христово възтържествувал над своите противници". Към тези дарове проявил интерес и император Лудвиг II (844—875 г.) и някои от тях папата му препратил...

Когато на 3 октомври 866 г. българските пратеници били тържествено приети от папа Николай Първи, те внесли в Латеранския дворец и един сандък с резба, съхранил част от царствените дарове. Българите били вече християни, но в резбата на този сандък нямало нищо от новата вяра. Изкуството на българите било все още езическо, както и съзнанието на неговите майстори! Виждали се онези езически грифони, които красяли разкошните коланни накити на българските знатни люде, оставили своите имена и своя владетел и семейството му върху Чивидалското евангелие. А те били с високо самочувствие, идвали от страна с древна култура и сила, която се мери с франките и Византия! А резбата върху сандъка звучала като словата върху прабългарските каменни надписи. Именника на старите български ханове... Епос, който няма равен на себе си по замисъл, красота и изпълнение!

Резба в тъмно смолисто дърво, запазено, непроядено вече десет века, като патината на завъртените от черна мура слънца по таваните в тежките банскалийски къщи. Сандъкът от Терачина носи премного белези на ранното средновековно българско изкуство. Той е предтеча на българските резбарски школи от Възраждането. Прабългарите трябва да са дошли с изкуството на дървоваянето, така както са знаели да ваят в скалите каменни релефи. В Крумовия дворец е имало високи дървени чардаци и там неминуемо са се виели клонки от резба. В Манасиевата хроника ювиги хан Крум е седнал върху красиво дървено столче с кръшно извити страни, точно каквито майсторите от тревненските колиби са оставяли в жеравненските домове като дар за стопанина.

Сандъкът от Терачина има дължина 1 метър и 6 сантиметра и е висок 67 см с капака (който не е оригинален). Украсен е от трите страни с резба, която има дълбочина от 5—8 мм. Върху предната фасада има два надлъжни фриза с по пет пана, а отстрани паната са по четири. Големината на паната е 24 см заедно с арките. Майсторът е оградил всяка сцена в арковидна рамка. По този начин сандъкът е оформен както декоративно, така и конструктивно. Но какви са тези арки, които по-късно, в църковната възрожденска резба, ще се превърнат в люнети над главните икони по иконостаса? Те са във висша степен артистично стилизирани корони на иглолистни и широколистни дървета. Страните на сандъка имат рамка от двоен фриз с резба. Когато при първата си среща със сандъка от Терачина (за изумление на сеньор Фараони) се проснах на земята, за да правя скици и да го съзерцавам и измервам, първо ме поразиха „петичките" — фриз, който краси пастирската резба от школата на тревненските майстори и без който тя е немислима. С „петички" е обиколено иконостасчето, долапчето край камината в хашевото на балканската къща още от необгледното време на Ранното възраждане.

В богат фриз надлъж минава още и редичка от по едно цяло и разполовено мешово перо — това е дъбовият лист на тревненските майстори, символ на дълголетие и безсмъртие. Тази двойна рамка е позната от каменния релеф, намерен в ранното укрепление на велики Преслав; в центъра на мрaмoрната плоча е разположен орел като древен хералдичен образ с извита встрани глава и мощно разперени криле. Под него има палмета и настъпено животно. Този орел присъствува навсякъде в сандъка от Терачина! Той е изписан в центъра на паното в предната фасада на мястото на ключалката. От двете му страни се разгъват по две сцени, които звучат като логическа картина, свързана с една идея. Орелът от централното пано е настъпил победена змия. Той има малка коронка. Двама конници с копия и дълга коса (както в Мадарския конник) ще убият с копието лъва-неприятел.

Забележително е, че срещу тези две победни сцени има
два срещуположни огледални образа. Момент на жертвоприношение. Двама жреци с конски тела и издължени лица като по прабългарските амулети поднасят в жертвоприношение на Тангра младо конче и теле. В тези сцени звучи каменният надпис от колоната в Мадара: „Направих жертвоприношение на Тангра." А Теофилакт Симокат съобщава, че тюрките принасяли в жертва коне и рогат добитък...
По телата на героите и конете минават удари със замба, както фигуралните композиции на дебърските майстори. Двоен удар със замба минава и покрай страничния надлъжен фриз с „петички"и дъбовия цял и разполовен лист — познат похват на тревненските майстори. Ъглите на сандъка са оформени с чувство за декоративност. С „петички" тревненските майстори правят не само фризове и рамки, но шарят пилета, както и орелът в центъра на сандъка е с нашарени с „петички" криле.
Двата тържествени образа в горния фриз на фасадната страна са герои от една епоха. "В долния основен фриз херизираните владетели са от друго време. Те носят други облекла. Къси дрехи като съшити от кожа. Припомняме си думите на източния хронист Ибрахим ибн Якуб от X век: „Българите носеха къси дрехи с дълги пояси." В такава къса разперена дреха е облечен героят, изписан върху паница сграфито, намерена в Шуменската крепост. Тя се датира около X в. С такава дреха — къса, на ромбоидни парчета, е облечен и жрецът, нарисуван върху керемида, от Мадара. В долния фриз на фасадната стоана съшо има жрец и той много прилича по дългото лице и тривърхата си шапка (или може би рогца) на жреца от известната Шуменска плочка. В паната на долния основен фриз навсякъде присъствува орелът. В дясното крайно пано той е в тържествена поза, подобен на древна хералдика. Под него ловец с къса дреха ще порази със стрелата си животното-неприятел, тъй както горе орелът е победил превитата на две змия.

В археологическата наука се сочи, че присъствието на образа на орела е традиция, донесена от старата родина на прабългарите. Оттам вероятно е донесен целият богат свят на митични герои и животни, фантастичните представи за борбата на добрите и злите сили, дадени символично в образи на животни. Както през Възраждането майсторите създават свят от символи с цветя. Над кръшно извития горен праг на възрожденската къща майсторът слага по една ружичка.

На Сандъка от Терачина по арките има нарези от стилизирани иглолистни дървета. Арки има и в Преславската керамика. Върху предните абсиди на несебърските църкви, които също са от това ранно средновековие, съществуват арки. Те са очертани с лъчи от тънки тухли така, както са очертани арките в паната върху сандъка.
И каква е тази сила, която запазва своя образ върху каменния релеф от Преслав, абсидата на несебърската църква от X в. „Свети Иван Неосветени", от рисунките по каменните блокове от стените на Плиска, от кърчага, намерен в Плиска с прабългарския знак до него, от златната кана на Наги Сент Миклош, от чието тяло се раждат мъжът и жената като от някакво Праначало. Кой е този орел? Не е ли същият, надвесен над жреца с тривърхата шапка? Чий образ е той? Навярно символ, приет в изкуството на прабългарите, изразяващ всевиждащото око, за което се говори в надписа на хан Пресиян: „Но бог вижда." Това е орелът—символ на Тангра. Той неизменно е разположен в центъра по изображенията на сандъка. Във всички случаи образът на орела е така настоятелно подчертан, че не може да не внушава мисълта за едно Начало, което ражда люде и помага на тръгналите в бой.

Идеята за превъзмогване на злите сили води ръката на майстора. Ловецът от долния фриз на лицевата фасада вдига стрела срещу животно с дълга муцуна и остри зъби. Над тази напрегната сцена блясват крилете на грифон. Грифонът е голям и красив. Тялото му заема цялата горна част на паното. В другите две сцени от същия ред на долния фриз на сандъка орелът е изобразен над жреца-владетел с лъва и потеглилия в бой древен владетел. Той е с обърнати към небето ръце, с адорантен жест на свитите лакти. Над двамата херои — в сцената на шествуващия владетел и хероя с неприятеля в образа на лъва — орелът е изобразен в съвсем декоративно направена стилизация, във висша степен артистична. Но докато неговото присъствие над жреца с тривърхата шапка или рогца е по-опростено, протегнатата шия и спуснатото крило над владетеля, потеглил тържествено, означава цяла една сентенция.

Когато погледнем отстрани резбата от сандъка, ще усетим необикновената й красота и въздействие, симетрия и ритъм. Лицата на хероите добиват светлосенки, крилете на грифона са прорязани от светлина, лъвът изскача от тъмния фон на дървото, змията извива със студен блясък шията си. Фигурите наедряват, арките над тях се разгъват като намножени ветрила, телата на конете имат лъскав косъм. Конниците започват да се движат, резбата израства, става голяма, въздействуваща. Най-красиво е разпереното нагоре крило на грифона, най-мощни са крилете на орела. Митични и действителни същества се борят, за да бранят светлината...

Борбата с низшата сила — змията, е изразена в сложен разказ: винаги, където има борба, участвува и змията. Тя е от лявата страна на жреца от плочката в Шумен. Както е отляво срещу жреца от сандъка. Змията е и в новия мит за Адам и Ева — в централното пано от долния фриз на фасадата. Тук тя е изправена като дърво с леко наклонена глава към Ева, като че й шепне изкусителните думи. А този образ на жена така прилича на жената от златната кана на старобългарското златно съкровище от Наги Сент Миклош! Тъкмо централното пано с изобразените Адам и Ева и змията ни навежда на мисълта, че сандъкът е от времето непосредствено след покръстването на българите. В украсата на двете страни на сандъка отново е подчертана закрилящата светла сила на орела и грифона. Един рогач се бори със змия, тя се мъчи да го захапе за устата. А орелът е спуснал крило над доброто животно и е сврял човка в рогата му, като че му вдъхва сила. Животното, познато от предната фасада (вол или теле), е в тежка борба със змия. От усилие да я победи, то е коленичило. Над него голобрад херой с конско тяло е настъпил двуглава змия. Единият преден крак на коня е вдигнат като при Мадарския конник. Същият триумфиращ победен ход, държането на човека върху него с леко обърнатата си глава сочи превъзходство и победа.
Забележително е, че и кучето (както в мадарския релеф) участвува в сцените върху паната на сандъка от Терачина. И то така, както е върху скалата — с изплезен език.

В лявата горна страна на сандъка, която се състои от четири по-големи от предната фасада пана, също са разположени двете светли сили — прекрасният грифон и красивият орел. Грифонът е победил лъва-неприятел. Не звучи ли тази картина с думите от каменния надпис, разказващ за хан Крум и за победата му при Адрианопол: „Като грифон се спусна над врага. .."

Единствен херой сред този свят на символи е брадатият владетел, който се бори с възправения срещу него лъв-неприятел. Лъвът е обтегнал задните си крака срещу вдигнатата дясна ръка на владетеля. Лявата с разперени пръсти е опряна в гърдите на лъва. И двамата изглеждат еднакво красиви. Лъвът е вдигнал нагоре опашка, преобразена в палмета, а главата му е точно като главата на Старозагорското лъвче, обърната анфас. Такава е тя и в предната фасада. И в двете сцени между хероя и лъва има изобразена по една  розета — „порната с четири ряза", както казват възрожденските майстори. И двата лъва имат опашка палмета. А палметата и полупалметата са присъщи на нашето ранно средновековно изкуство. Това се вижда по каменните релефи на Плиска и Преслав; съществуват в златарското изкуство и ще ги видим и във фиалата от Шуменското плато. В нашата възрожденска резба палметата е върховен елемент на украса и красота.
А съществуват ли орелът и змията? Разбира се! Орли има върху олтарната стена, понесла надвесения горен пояс над лозницата. Скулптирани над вратите орли са украсявали вратите на църквите. А змията, превърнала се в змей — злото начало се губи — потъва в изобилния свят от цветя и клонки. Позната е и змията, захапала лъвчето за устата, във владиковия трон на Фичевата църква „Свети Никола" — Велико Търново. Там тя e символ на духовното гръцкo робство, а змеят -  на политическото иго.

В жеравненските къщи по свода над менсофата майсторите скулптират от дърво по две протегнати змии и до тях — по едно пойно пиле, сякаш за да възпре с радостта си злото и ненавистта. И между тях една топка като ябълката-земя. Също както рисунката от Плиска — орелът, змията и кръгът, разделен на четири (четирите посоки на света). Розети, като розетите от паната на сандъка.
Колкото за грифона, явил се само веднъж върху вратите на Хрельовата кула, той вероятно се е превърнал в тревненската резба на качулато пиле, което пее своите пролетни песни с вдигнато нагоре красиво крило. Майсторът на Долната църква в Трявна го е изобразил красиво, също като майстора на Сандъка от Терачина. А между тях има цели десет века... Но идеята е същата: изкуство, което събужда мисъл, свързана с една идея! И напомня за надписа върху дълговечния камък: „... и нека роденият по-късно... си спомня за оногова, който го е направил..."

Посветено на светлата памет на Цаньо Антонов
                                                                                      продължава



Гласувай:
9
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: bven
Категория: Поезия
Прочетен: 7705623
Постинги: 1558
Коментари: 11354
Гласове: 27420
Календар
«  Септември, 2017  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930
Блогрол