Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
07.12.2019 09:19 - христо красин за вълчан войвода
Автор: bven Категория: История   
Прочетен: 243 Коментари: 0 Гласове:
4





ИЗ „ВЪЛЧАН ВОЙВОДА И ЗЛАТОТО НА РИМ”

Христо Красин



Хребетът, по който трябваше да минем, беше тесен, скалист ръб, дълъг поне петстотин разкрача. Заради стръмнините от двете страни на каменяка сняг не се задържаше. Пък и тука ветровете се прегръщаха, и то не любовно, а сякаш да се види кой кого ще надбори… От която и страна да идеха, издухваха всяка възможна снежинка. А имаше и талази, които можеха да отнесат и човек, та и добитък заедно с ездача му и с всичките му дисаги и други салтанати, каквито имаше по него. Това го усещахме всички от дружината, а и в книгата беше подробно разказано, сякаш да сме предупредени.
Събрах на едно войводите и им разказах, че всички трябва да слезем от добитъците и да минем през тази теснотия, като ги водим за поводите. Така щяхме да можем да ги направляваме и опазим от пропадане в околните пропасти, откъдето излизане нямаше. Тука планината така се беше изгърбила, че освен сиви скали, гърчави пътечки по тях и сивеещ мъх по каменаците, друго не се срещаше. Даже и птици не се мяркаха, макар орлите да обичаха такива височини. Не се виждаха и животинки, освен ако не се разровеше в корените на лишеите. А там все пак можеше да се намерят ако не ситни горски мравки, то поне дребни и своенравни буболечки, които често са ни спасявали от глад.
Дупката, към която се бяхме устремили, беше от другата страна. А пътеката лазеше само по скалната гърбица. Поне там някъде, в самия й край трябваше да бъде онази изкуствена скала, която следваше да разбием според както беше описано в книгата. Така щяхме да влезем в доста голяма пещера и да се стоплим. Беше ми чудно как ще се сгреем в пещерата, а то по обяснението в книгата, през цепка някъде от дълбините идел топъл повей. Освен това с радост видяхме, че отсреща има и доста големи кичури от стара смърчова гора. А дърва щяха да ни са нужни за палене на огньове, без каквито трудно щяхме да си свършим работата.
В голямата книга това място беше разказано като трета ромейска хазна от всичките седем, в които римляните бяха добивали злато и складирали из тракийските земи. Казваше се, че тази деятелност римляните са вършили по българските земи. А в тях влизали Мала Азия, Мизия, Тракия и Македония, която по днешному е Охридска Керамисия на Куберт, все българска твърдина. А ханът Кубрат преди смъртта си често отсядал в Перперикон. Защото в любимата му Родопа планина и в Константинопол се беше образовал и врекъл в Христос. А и местните сказания за тракиеца Орфей, песнопоец, му бяха дълбоко легнали на сърце! Той беше подсказал на сина си Аспарух да поеме на юг към голямата река Дунава и когато е готов, да я премине и навлезе колкото се може по на юг във византийските земи! По такива диви места освен странни като нас хора, скални соколи и самия Господ, други същества не се мяркаха.
По описанието в книгата височината на фалшивата скала трябваше да бъде около два човешки боя. Така си и беше. Найдохме я в самия край на скалистия ръб откъм страната на изгрев слънце. Времето беше усилено ветровито. Покрай нас като хали профучаваха облаци. Можеха да отнесат всекиго, премятайки го на нежните си от скреж и коравите от ярост ръбати гърбици.
Вятърът духаше отвсякъде и във всички посоки. Това ми пречеше да различа откъде сутрин излиза светилото. Но се ориентирах по лишеите, а те винаги бяха откъм южната страна. Така разбрах коя е северната посока, а подире открих и изтока. И по изписаното в картата точно така се и падаше. Сега оставаше да видим и пръстена на Юстиниан, издълбан в камъка горе в челото на скалата. Ако и той беше налице, значеше, че и книгата е вярна, а и ние сме ходили по верен път.
Нямаше какво да го търсим. Огромната скала беше от гранит, а релефът на този знак се различаваше само с малко взиране най-отгоре на канарата. Ако не знаеш, че го има, може да минеш дузина пъти под него и да не го видиш. Но аз, ориентиран и предупреден от книгата, го зърнах отдалече въпреки виелицата и ледунките по каменните зъбери.
Пръстенът на Юстиниан представляваше един кръг, в чийто център бяха кръстосани две стрелки с четири посоки. Симетрично на тях бяха кръстосани други, по-къси линии, които обаче в краищата си се пречупваха. В средата на тази кръстоска имаше вдлъбнатина. На истинския пръстен на римския император Юстиниан е бил прилепен диамант, който е тежал петдесет драма. Тука, на скалата, това място беше обозначено само с вдлъбнатина. И всичко си го имаше, както бе описано в книгата.
Това значеше, че видимата канара под знака беше направена от човешка ръка. Войводите едва сега разбраха защо на един от конете бях поръчал да се понесе и дънер от габер, дебел в средата поне две педи и дълъг най-малко четири разкрача. Развързахме дървото от самара на добитъка и Вълчан нареди неколцина четници да се ловят за него. Войводата гледаше скалата насреща и на няколко пъти ме запита дали не бъркам, че това не е плътен камък, а отдавнашен зид. И аз гледах, и аз не вярвах, че в този зъбер може да има нещо, правено от човешка ръка.
По нищо не личеше да е имало някакво зидане. Скалата беше изцяло в един цвят, не се виждаха фуги или каквито и да е било други свързвания.
Стоян Алтън се беше уловил най-отпред на габеровия ствол. Зад него се бяха наредили поне десетина юнаци. То и повече нямаше как да се хванат.
Войводата завъртя два пъти русата си опашка около врата, та да не му пречи, и се разкомандва за нападение с дънера срещу скалата.
Вълчан стоеше до мене, гледаше невярващо този наглед монолитен зъбер и пак ме запита да не би да бъркаме нещо с кожената книга. И докато го увещавах, че вярвам навеки в тези писания, Стоян и другите вече бяха ударили поне пет пъти. И се видя как камъкът се огъва навътре. Появиха се пукнатини, дето вече подсказваха къде са фугите на отломъците, с които е била иззидана тази изкуствена скала, и по такъв начин е бил затапен входът на пещерата или към рудника, към който се стремяхме. Гледахме и не вярвахме, че с едно габерово стебло можем да пробием толкова могъщо наглед скалище.
Когато майсторски сторената зидария се срина, отзад зина доста голяма пещера. Разнесе се някакъв пушек, който по миризмата му изглежда идеше нейде от земните дълбини. Миришеше си на камък, на глина и на още нещо, дето сега все още не можехме да го разберем. Вълчан ме прегърна разгорещен, а сетне разбутахме отломъците и побързахме всички да се натикаме в дупката и така да се спасим от виелицата. А вътре наистина беше и заветно, и горещо. Прилепите по тавана не можеха веднага да усетят, че нещо в топлата дупка се е променило. Те продължаваха да се поклащат, подети от лекото течение, настанало, след като сломихме стената и така отворихме галерията към видимия откъм нас свят. Щом като им застудееше, животинките щяха да се разбудят и да полетят към по-тъмните и сдушени места из проходите на тези подземия. Така и нас щяха да ни ориентират по-бърже да навлезем по местата, които дирехме съгласно книгата.
Беше настанало привечерно време. С войводите решихме да отдъхнем, като пренощуваме, и на другия ден да подемем подире работата. Заслонът беше доста обемист и закътан, та добитъците и народът, що бяхме, благоразположено се отпуснахме. Разпалихме огньовете откъм отвора, дето избихме откъм външната му страна, и така затулвахме с високо извити пламъци пещерата от прииждащия студ. Постепенно вътре се установи един хем свеж, хем и топъл въздух.
Моят Бобчо май се беше доста поуморил. Огледах се къде да се нагласим за нощуване. Спрях в един нисък ъгъл на пещерата, където ми се стори, че ще можем да си отдъхнем по-спокойно, а добичето, разбрало намерението ми, бърже коленичи и полегна. Опъна се по корем с изтеглена напред глава и запенени грозни бърни. Побързах да му наточа вода от меховете, накачулени по обозните коне, и да го напоя. Подир това животинката изглежда заспа. Аз също си наточих през гърлото малко червен еликсир от бъклето и така коремът ми се позатопли. Поседнах до пърхащия доволно в съня си Бобчо, после облегнах рамене на мекия му корем, заврях нос в смрадливата му, но иначе топлеща козина и изглежда също съм задрямал. Когато обаче беше дошло време да се разсънвам, първото, което усетих, бе, че някой е наврял муцунката си в моята брада. Удобно си беше подпрял глава на лявото ми рамо и кротко мъркаше…


Тагове:   юстиниан,   вълчан,   хркрасин,


Гласувай:
5
1



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: bven
Категория: Поезия
Прочетен: 10901600
Постинги: 2325
Коментари: 12419
Гласове: 33171
Архив
Календар
«  Май, 2020  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031