Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
04.04.2020 21:43 - Художествени ценности и естетически доктрини
Автор: orlinstefanov Категория: Изкуство   
Прочетен: 1172 Коментари: 0 Гласове:
4

Последна промяна: 06.04.2020 17:42

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 

 

 Шедьоврите на литературата и на изкуството са непреходни по своята значимост. Защото в тях са вложени и са защитени от разсъдъчните илюзии, от егоизма универсалните ценности на човещината. С неподвластните на тленността творби ние се проникваме от призванието да изживеем смислено нашето отпуснато ни само веднъж съществуване на тази грешна земя.

А при това е напълно ясно, че естетическите доктрини за оценяване на художествените творби или за нормативно наставляване на техните създатели са доста съмнителни. Те подлежат на дискутиране още при самото им възникване, а доколкото им се отдава някаква валидност, тя все пак успява да се съхрани за твърде ограничен срок. Казано с други думи, техният относителен авторитет е напълно преходен. Все нови и нови биват предписанията и тълкуванията, ала за всички тях перспективата отново не е особено радостна. Изтича известно време и догмите, заради които са разрушавани храмове, забранявани са и са изгаряни книги и картини се превръщат в исторически куриози, стават нарицателни за ревност към същинското творчество, за недалновидно отношение към онова, което е истински значимо.

Разбира се, този парадокс е само привиден и той може лесно да се обясни, ако признаем основния грях на трактатното мислене. А именно, че чрез него се създават концепции с най-екстравагантни понятия, които хем изглеждат много “умно”, хем чрез тях всеки намек за живо внушение се свежда до сухи и умозрителни схеми.

Примери за такава ревност могат да се посочват практически безкрайно. Но за да онагледим нашата взискателност, e много показателен начинът, по който във вече отпадналия, но дълго време единствен учебник по литература за осми клас, авторите на раздела за античната литература Б. Богданов и М. Герджикова предлагаха драстично подменяне на художествените прозрения, които ни е завещал великият драматург на Древна Елада Софокъл. Да видим сякаш ефектната и предложена на учениците за заучаване теоретична формула:

“Трагедиите на Софокъл са своеобразен химн на човека, пресъздаден от поета, както казва Аристотел в “Поетика”, такъв, какъвто трябва да бъде”.1

Но това реторично определение ни предлага да възприемем без капка съмнение преценката на знаменития теоретик от древността Аристотел. Явно се разчита, че авторитетът му е непоколебим, щом от неговата дефиниция се извлича квинтесенция за цялостното творчество на един драматически поет. Ако чрез дадени трагедии се изпява химн, то къде е в тях мястото на конфликтите и на престъпленията. А те са с не по-малък трагедиен заряд от онези, които две хилядолетия по-късно ще изобрази великият Шекспир. За да се мотивира мнението, че Софокъл представя и възхвалява свой “образец”, се използва следното двустишие от Софокловата трагедия “Антигона”:

Много са чудните неща,

но човекът е пръв сред тях.

Но дали е оправдано да приемем за комплимент думите, с които започва първата песен на Хора от тивански старци.2 Най-напред, те могат да се възприемат в проблемен план, тъй като се случва да се удивляваме не само от някакъв прекрасен обект. Нали учудващи размери могат да вземат и проявите на вероломство и подлост, на предателство и на непроходима, просто защото е преднамерена, глупост. Случва се да се чудим и на претенциите за величие, без в тях да има нещо чудесно. А освен тези иронични апострофи трябва да се каже съвсем сериозно, че началото на един монолог няма как да изчерпи цялостния му смисъл, още по-малко то би обхванало посланието на самата пиеса или пък на запазилите се седем Софоклови трагедии.

Заслужава си обаче, да видим какви други размишления изказва Хора в текста на същата тази песен, която е започнала с неоспоримото първо място за човека според критерия “учудване”:

Той има безкрайната мощ
да бъде изкусен творец
и по пътя си следва ту добро, ту лошо.
Потъпква родния закон
и божията свята правда в светлия град.
Не е градът за оня, който срам
чрез дързостта си е добил!

Както се вижда, всеки, който не би познавал сентенцията на Аристотел или ако си “позволи” да не я смята за окончателна истина, лесно ще проумее, че в тази песен се поставя проблема  за човека. Съвсем заблуждаващо е да се посочва в думите на Хора единствено възхвала. Ами ако се замислим за колизиите в цялата “Антигона”? За това, че братята Полиник и Етеокъл загиват в схватка помежду си, понеже единият е дошъл да отмъсти на онзи който го е измамил и обрекъл на принудително изгнание? Или нека да отидем още по-нататък и – както подобава на специалисти – да си спомним за престъпленията на Едип, за вероломството на Одисей във “Филоктет”, за насилията на Креон от “Едип в Колон”. Къде са тук примерите за подражание, които да потвърдят безкритично поднесеното трактатно определение на Аристотел? Ами че с похватите на такава фрагментарна “технология” може да бъде обявен за заклет оптимист и датският принц Хамлет доколкото го виждаме как възклицава пред Розенкранц и Гилденстерн:

“Човекът! Какво великолепно творение е той! Колко благороден е с разума си; колко безкрайно богат откъм способности, изрази, движения…”

Но нали след като изрежда тези възхитителни свойства, героят на Шекспир все пак пита:

“И какво е за мен тази квинтесенция на праха? Той не ме радва…”

Ясно е, че Хамлет не би искал да угасва божествената искра, ужасен е от подлостта и властническите интриги, от лицемерието, с което хората като тези някогашни негови приятели манипулират своите ближни.

…Може да е парадоксално, но за да се освободим от схематизма на естетическите доктрини, не са потребни кой знае какви усилия. Достатъчно е да се завърнем към самите художествени творби, както се досетихме за някои “допълнителни” особености в “Антигона” и “Хамлет”.

Или да погледнем трагедията, за която са ни наложили заглавието “Едип цар”. Въпреки че авторът на този шедьовър е използвал осъдителното и тогава, и до днес прозвище за всеки властник - “Едип тиранинът”. Сверката с текста показва, че никой от поданиците на тиванския владетел нито веднъж не споменава тази дума в свое пряко обръщение към Едип. Кой ли би искал да засегне горделивия си господар, който и в зряла възраст се хвали как на младини съвсем сам се е разправил с някакъв велможа и с цялата му свита. Никакви сетнешни тълкувания не могат да отменят този първичен страх на обикновените хора пред насилника, който е облечен във власт. Тогава е ясно, че още със самото название на своята знаменита творба трагическият поет от Древна Елада се обявява срещу тиранията.

Тогава защо да не проумеем за обща черта на непреходните драматургични шедьоври, че както Софокъл в Тиванската трилогия, така и Шекспир с изумителните си трагедии, или Чехов с проникновените си пиеси се застъпват за човешкото достойнство, за нашето отърсване от хипнозите на всяко властничество.

Разбира се, ако се ограничим с опровергаване на нормативните предписания “поединично”, трудно може да се разчита на сериозен ефект. Нужна е далеч по-голяма трезвост, тъй като заклеймяването на едни догми още не ни дава гаранции срещу подсилването на други, по-завоалирани и неозвучени, но затова пък и по-коварни стратегии за подкарването ни в руслото на измислени концепции.

Мисля, че повод за подобни наблюдения можем да открием в известния роман на Умберто Еко “Името на розата”. В него въпросната Аристотелова “Поетика” е представена като предизвикателно съчинение, чиято революционна сила смущава отец Хорхе, който пък съответно е показан като въплъщение на мракобесното средновековие. Представени са опасенията на този прозорлив властник, че с комедийното светоусещане, на което е посветена укриваната от него част на “Поетиката”, може да се разклати теократичната авторитарност, би се разколебала въжделената за църковните институции неподвижност. Ето как Ивайло Знеполски етикира положително уж погълнатото от стихията на пожара драгоценно продължение на “Поетиката”:

“Тайната, която трябва да погребе библиотеката не е някой еретичен брътвеж, а ни повече, ни по-малко втората част на Аристотеловата “Поетика”  (…) Тоест, това е едно ценно, голямо, безспорно знание”.3

Има ли каквото и да било съмнение, че както Еко, така и нашенският му почитател заявяват безусловен пиетет към трактатното начало. Според Знеполски, самото желание да се представят тълкувания е вече нещо по-висше от налагането на застинали представи. Но тук е уместно да уточним, че каквито и симпатии да ни внушава заклеймяването на “богословската ортодоксалност”, понеже тя била “антисемиотика”, този патос не издържа и най-беглата проверка. Нека най-напред се замислим, че възникването и поддържането на богословските догми, символи, ритуалистика също разчита на знаково моделиране. Своеобразна семиотика съдържат униформите на църковните служители, храмовата архитектура и премислената до най-малки подробности обстановка, жестовете в поведението и посоките, които следват свещеници и миряни докато се прекръстват. С особено значение е как са групирани и с какъв брой пръсти се прави този знак, както и съответните форми, с които бива изобразяван върховният християнски символ. Нали кръстът на Христовото разпятие бива с различни пропорции на вертикалната и хоризонталната линия. Понякога в символиката е включена наклонена къса греда за нозете на Спасителя, а може да се види и полумесец, чрез който е маркирана победа над войни на исляма. Казано с термини - семиотика и пак семиотика…

Значи едва ли е правомерно да се препоръчва като някаква панацея “познанието не само на “знака”, а и процеса на образуване на знаците.”4 Отгоре на всичко, напълно възможна е и тълкувателска догматика, а създаването на знаци в трактатите и в тълкуванията означава да се подменя твореца като органиката бива изтласкана, а на нейното място се настанява схоластична умозрителност!

Нима не се декретираше по подобен начин да бъдат “създавани знаците”, т.е. - да се моделират примерите за подражание в пролетарското “изкуство”. То с неизбежност трябваше да се създава и налага в името пак на “ценно, голямо и безспорно знание”. Обаче щом признахме тези теоретични заклинания в непогрешимост и безспорност за невалидни, защо да не смятаме за дискусионни и естетическите постулати на Аристотел. Поначало, да се посочи един предполагаем, от никого непроучван трактат за безспорен е доста несъстоятелно твърдение. То издава чинопочитателно отношение единствено към неговия автор. А при това и в наличната част на “Поетиката”, чийто основен предмет е трагедията личи ясно изразен нормативистки характер. Тя е всеобщо призната за объркан, неясен и неизясним най-вече по отношение на катарзиса, текст. Вместо да предложи задълбочен анализ на трагедийната специфика, чрез “Поетиката” Аристотел е налагал строги изисквания, заради които подменя вложения в самите произведения смисъл. Той идеализира като невинни и хармонични натури всъщност трагично раздвоените, престъпилите човешките норми персонажи. И чак с развитието на сюжета тези действащи лица като Едип и Йокаста, Тирезий и Креон стигат до просветлено осъзнаване на виновността си и до разкаяние. Чак тогава тези герои ни внушават естетическо примирение с неотменимата им вина…

Но според Знеполски, щом си се отклонил от предписанията на Аристотел, значи си еретик, който може да се занимава единствено с “брътвежи”. А по същата логика и с подобна нетърпимост отправяха своите анатеми или съответните насърчения и жреците на социалистическата “семиотика”. Техните синклити неизменно дамгосваха всяко отклонение от предписаното знакотворчество. Измежду тези действия най-безобидна бе сухата гилотина за значимите произведенията и за техните автори, които биваха изолирани и премълчавани. Всъщност съмнителните лаври се дочакваха от удобните, макар и бездарни съчинители за техните скучни занаятчийски имитации.

Един от най-скандалните куриози ще остане обругаването на Димитър Димовия “Тютюн” от Пантелей Зарев. Когато някой кандидат-студент сбърка оценъчните критерии, той бива скъсан на приемните изпити и не го допускат в академичната общност. Злополучният критик, обаче, не бе прокуден от съсловието на литераторите, а властите го приласкаха и го имаха на разположение за изпълняване на свои бъдещи важни поръчки. Предаността му бе възнаградена не само с безотказно отпечатване на неговите просторни текстове и панорами, но и с издигането му до абсолютния ранг на действителен член на Българската академия на науките. За това колко подобни на Зарев кариеристи са получили неговата подкрепа може да се направи специално изследване, стига да се обобщят неговите рецензентства за присъждане на научни степени и звания. Кои “полезни” хора са настанени по възлови места, а опасните им конкуренти са отклонени чрез “телефонното право” можем по-скоро да се досещаме. Несъмнено е също, че безчислените му “академични студии” са мъртвородени и отдавна са се превърнали в тленна книжнина…

Колкото до художественото проникновение на Димитър Димов, то си остава непреходно, разкритата в “Тютюн” деградация на личността не е загубила тревожната си актуалност и досега...

От същата серия е показателният факт, че филмът на Методи Андонов “Козият рог” не бе удостоен с нашенската награда “Златна роза”. Инак той остана един от твърде малкото несъмнени постижения на българското кино, едва ли не единствената ни филмова творба, която е конкурентна и на световно равнище. Е, за доста съмнителната си екранизация на същия разказ от Николай Хайтов, режисьорът Николай Волев грабна “високото” отличие. Сигурно може да се провери поименно, но и така не бива да се съмняваме, че независимо от разликата в годините на производство, съставът на журитата едва ли се е различавал съществено при фестивалното участие на всяка от двете версии. Във всеки случай, и при първото пренебрегване на талантливия, и при сетнешното увенчаване на  съмнителния “Кози рог”, напълно пролича логиката да бъде пренебрегвано значимото, а да се насърчава половинчатото…

Ако се върнем при Аристотеловия трактат “За поетическото изкуство”, е ясно: в него е водеща аристократичната тенденциозност и - както по-нататък ще стане дума в студията за катарзиса - тук не е без значение биографията на нейния автор. От една страна баща му е лечител на Филип Македонски, а пък синът на този владетел и бъдещ ненадминат завоевател е възпитаник на същия този толкова рекламиран философ. Затова във възгледите за трагедията Аристотел прокарва идеология, докато основно качество на всяко същинско изкуство е неговата универсалност, застъпването за общочовешки ценности, а не за съсловни интереси.

С тези несъгласия се потвърждава креативният или творческият заряд в понятието за идеокрацията. Това е термин, с който обхващам онези учения и концепции, чрез които бива мотивирано завоюването, съхраняването или реставрирането на властта. Доктринерското интерпретиране на живота и на художествените феномени подценява човешката автономност и по този начин обслужва подкарването ни в пътя “по който всеки трябва да върви”.

На такава коварна формула се натъкваме в самия финал на Кантовата “Критика на практическия разум”. Според немския философ било потребно да се “предотвратяват” “гениалните увлечения, понеже чрез тях “се обещават въображаеми богатства, а се захвърлят истински”. По-нататък Кант настоява философията да е дело на избрани, като в нейното тънко изследване публиката не трябва да взема участие, а по-скоро трябва да участва в: “ученията, които едва след такава обработка могат да й станат напълно ясни”.5

Както личи, немският философ дели човешкия род на отбран елит, който изковава онези представи, с които се гарантира покорството на останалите редови поданици и по този начин да се съхранява вече утвърдената йерархия.

Любопитен пасаж може да се открие и в онзи труд на Кант, който е посветен на проблемите на естетиката. Това е неговата “Критика на способността за съждение”, в която философът абсолютизира “закономерностите на разсъдъка”. Прието е да сме нащрек когато вместо разумното се поощрява разсъдъчното, определяно като плоско и недалновидно мислене. И наистина, тук отново е издигнат глас срещу гениалността, която трябвало да бъде подвластна на понятието за вкуса. Получава се, че всъщност Кант е доста настоятелен в конформистките си препоръки. Ето с каква недвусмислена позиция той издава своята ревност към свободното творчество:

“Вкусът е (…) дисциплината на гения; той му подрязва много крилата и го прави благонравен или шлифован, но същевременно го ръководи къде и докъде да се разпростира, за да остане целесъобразен; и като влага яснота и ред в пълнотата от мисли, прави идеите устойчиви, способни за трайно, същевременно и всеобщо одобрение, за следване от други и за постоянно напредваща култура.”6

Мисля, че тук доста открито се признава налагането и насърчаването на половинчати автори и произведения, на застинали критерии. Що за напредваща ще е една култура, ако остане без оня пробив в неподозираното, който е главното призвание на гения?. Откъде да дойде това всеобщо одобрение, когато е знайно, че винаги има различни мнения и че те съответстват било на демократизма или пък на ретроградността на онези, които оценяват? Та дори великото Шекспирово наследство е обявявано за варварско от позицията на показната куртоазна изисканост, сочена за еталон на добрия вкус...

Навярно си струва да огледаме от повече страни и понятието “целесъобразност”. Ако го видим през етимологична призма, възниква въпросът, а съобразено с каква цел трябва да е дисциплинирането на гения? Изглежда, че при такива подкастряния се търси одобрение от онези посветени кръгове, които не биваше да допускат прякото участие на публиката при философските тънкости. Показателна също е и непримиримостта към спонтанното художествено прозрение уж понеже били безспорни достойнствата на подредената ясност.

Тази откровеност на Имануил Кант е особено важна в методологически план, тъй като ни разкрива, че желаната устойчивост на идеите води до - и се гарантира чрез - забрана за “несанкционираното” развитие. Проличава също така, че чуждият на дисциплината, окриленият в своите прозрения гений представлява сериозна заплаха за всяка неподвижност. Иначе казано, на консерватизма е присъща враждебност към творческата окриленост и с тази си ревност той е в услуга на властимащите. Затова и те на свой ред го поощряват с - уви - така ефективните при слабия човешки род материални и “морални” стимули, а преведено - остени.

Тъкмо така можем да си обясним и един на пръв поглед странен факт от живота на Кант. Когато след смъртта на “волнодумеца” Фридрих ІІ, на пруския трон се възкачва ретроградният Фридрих-Вилхелм ІІ, доброжелателите на мислителя изтръпват от тревожно опасение да не му се струпат някакви неприятности. Опасенията се оказват напразни и дори заплатата на философа била повишена!.. 7

Няма защо в този “жест” да ни се привижда нещо странно, след като е добре дошло за владетелите да се изповядват възгледи, които - както се уверихме - подценяват основното призвание на гения, омаловажават изключителното преимущество на големите майстори на перото и четката, на великите композитори и ваятели, режисьори и актьори. Нали властниците не биха желали чрез шедьоврите на изкуството ние да откриваме изменчивостта на живота, да възприемаме непресекващата подвижност на човешките характери и преходността на властта. Чрез душевната си щедрост, а често и с цената на саможертвена непрагматичност, геният съумява да ни внуши, че спирането на живота само заради нечия “целесъобразност” е невежествено, а в крайна сметка е и обречено. Такива домогвания, са доста войнствени, макар да прибягват до мимикрия подобно на Протей - сина на Посейдон. Удобният наглед херметизъм всъщност е безплоден и уродлив също като това сънливо старче от митологията, което трябва да бъде разобличавано докато отпаднат благовидните му преправяния.

За това колко ревниво бива отхвърлян личният избор на включените в конфликтен сблъсък характери е показателно тенденциозното оценяване на предложеното от мен ново тълкуване за великата Софоклова трагедия “Едип тиранинът”. Пак хвалителят на “Поетиката” Ивайло Знеполски отсече в процедура за хабилитиране, че в своята дисертация не съм отчел “тоталната иманентност” на античния свят. Според него, нямало как предлаганата интерпретация за самоослепяването като морален жест да съответства на несъмнената предопределеност и така той повтори претекста, с който Хегел подценява този шедьовър.

Но професорската категоричност не може да отмени потребността да се съобразяваме с текстовете на самия Софокъл. Редно е най-сетне да спре неспирното ни оплитане в понятийните дебри. Как може да се говори за строга иманентност, щом самият Едип изповядва собствената си промяна:

Аз искам малко, ала и от малкото
по-малко получавам. Все пак – стига ми.
Страданията, времето и силата
на моя дух на скромност ме научиха.

Цитирам встъпителния монолог-обръщение към Антигона от “Едип в Колон”. В него ослепилият се бивш владетел на Тива откровено и категорично споделя с дъщеря си причините на своето пълно преобразяване. Някога нескромният, жадуващ безпрекословна власт Едип е вече смирен просител и е доволен от нищожно малкото, което му се дава като милостиня. Това ли не е коренна промяна и не отпадат ли като смехотворни схоластичните настоявания, че светът на древните елини бил строго детерминиран? Колкото и привлекателни да са науковидните тълкувания, както и да ни съблазнява академичният им жаргон, те са напълно измислени спрямо неподправените събития и реплики в трагедиите.

Уви, оказа се, че съм предвидил с буквална точност какви възражения ще събуди моето тълкувание, щом в книгата си “Едип тиранинът. Митът и трагедията. Нов прочит” (С.,1995) на с. 119 към горните стихове съм направил и следния коментар:

“Ето тази скромност, духовните доминанти на личността му е перспективата, към която се насочва ценностната нагласа на някогашния самоуверен коринтски принц. Дали някой би се опитал да отхвърли тази толкова недвусмислена промяна във възгледите на Едип?”8

За голямо съжаление, моите риторично изречени опасения придобиха “ясновидска” сила и се потвърдиха в мнението, изказано като упрек и то от интелектуалец, който е с претенции за новаторско и нетрадиционно мислене… С толкова по-голяма сила пролича въжделението на Знеполски и нему подобните догматизмът да си остане непоклатимо убежище за претенциозна, а всъщност криворазбрана науковидност.

Установените шаблони на тази схоластична ученост заобикалят нравствената проблематика на трагедията “Едип в Колон”. Обикновено се твърди, че тя била един прощален патриотичен жест на вече престарелия Софокъл към неговото родно място. Споменава се още как като издекламирал стихове от тази своя трагедия, трагикът успял да убеди атинския съд: старческата му невменяемост е измислена от неговите собствени синове. Просто наследниците бързали да получат бащиния си дял още преди да се свършат дълго проточилите се земни дни на поета…

Но всички тези бегли сведения са неимоверно плоски и несъществени спрямо завещания от Софокъл смисъл. Защото гениалният драматург е изградил образ, който е своеобразен предшественик на Шекспировия Лир - също бивш, а после обруган владетел. Нали и той като Лир проумява безбрежността на хорското нещастие и оттук е озарен от духовната повеля да мислим и за ближните, за онеправданите.

С тези далеч не само любопитни съпоставки можем да се убедим колко е важно да отстояваме универсалните ценности в изкуството и чрез тях да встъпваме в диалог за потребностите на живота. А тогава дискусиите са и леки, и радостни, защото не затлачват съзнанието ни, а го обогатяват, стават достъпни дори за юношите, които навлизат в живота. Сещам се за младите поколения, и покрай това, че след доста процедурни препятствия можах да се запозная със заплатената от мен рецензия за моето изследване “Антигона” от Софокъл 25 века по-късно. Нов прочит. С. 1999”. Експертната преценка трябваше да посочи дали се полага желателния за разпространението на книгата статут на учебно пособие. Какво обаче бе учудването ми, когато се разбра, че експертизата е била възложена на лице, което по определение е заинтересовано претенцията ми да бъде отхвърлена. За отсъждане с безпристрастието на Темида не е можело да става и дума, защото като автор на споменатия учебник за осми клас, доц. Мария Герджикова не би подкрепила някакъв си конкурент и рушител на нейния собствен монопол. И от комфортната си позиция на прикрито в сянката на анонимността хабилитирано лице, тя набързо е отхвърлила моите анализи, които са алтернативни спрямо убийствените словесни щампи. Отгоре на всичко госпожата е прибрала под формата на хонорар и внесените от нежелания съперник пари!..

Обаче тази презумпция и - всъщност незаконна - защитеност са породили съвсем голословно отричане със смехотворни “аргументи”. Няма да се спирам на тях, за да не прекалявам с лични истории. Но ще цитирам една общо изречена мисъл, която смущава по принцип. Своя отказ М. Герджикова е започнала със следното стряскащо настояване:

“Сложен и труден е пътят на приобщаване на учениците към произведенията на световната класика.”

Но щом се изповядва такава нагласа, то въпросните ученици могат да вдигнат ръце от ученето. Защо ще се затрудняват с проумяване на една такава материя. Мария Герджикова е Герджикова богато титулуван специалист (междувременно стана и професор) по методика на преподаването и повече щеше да й приляга, ако отстоява лекото и окрилено възприемане на духовните послания. Но то е напълно и дори единствено възможно едва при условие, че се отхвърли кухата терминология, която като в някакъв хербарий препарира пулсиращата, трепетна и чувствително реагираща на всяко насилие органика на живота.

В името на тази органика следва да се преразгледа Аристотеловата категория за катарзиса. Струва си да установим дали е нужно да се очистваме от страх и състрадание или си заслужава да освободим ценностните си представи от фалшивите фетиши и илюзии, от преследването на миражно щастие. Да вземем дори само обобщението, което изрича Вестителят в “Антигона” докато разказва за самоубийството на Креоновата съпруга Евридика:

Безчет да бъде в тоя дом богатството,
живей сред царски блясък; ала нямаш ли
в живота си човешка радост, другото
е по-нищожно на дима от сянката.

Нима може да се каже, че това послание от преди две и половина хилядолетия е загубило своята актуалност? Разкриването на неговата неувяхваща валидност няма как да е безинтересна и за учениците, те ще разберат какво следва да е истинското “очистване”. Но тук трябва да се разчита на трезво отношение към Аристотел, а не да се изопваме по стойка “мирно” при всяко споменаване на неговото име.

За да се решим на подобна разкрепостеност можем да намерим основание в критицизма на прославения руски поет и ненадминат драматург Александър Сергеевич Пушкин. Тъкмо когато е съчинявал своя “Борис Годунов” той споделя острото си несъгласие с Аристотеловата догматика и неизбежно идва въпросът защо сме си позволявали “лукса” да премълчаваме неговата позиция. Или сме по-прозорливи от поета, който е доказал правотата си с неподражаеми постижения в най-сложния литературен род? И то след като са изписани стотици книги и са направени несметни анализи и изследвания за далеч по-дребни факти, атомарни подробности и сравнително “случайни” реплики и преценки на този всепризнат гений…

Сред греховете на емоционално приповдигнатото ни прехласване е и наложилата се апологетичност към доскоро заклеймявания с идеологически  претенции Фридрих Ницше. Да, ала дежурният опортюнизъм никога не е бил градивен, защото животът е далеч от черно-бялата полярност. Чрез абсолютизиране на една крайност спрямо друга се завоалират по-перфидните заговори срещу човечността. Възможно ли е да се оставя без проблемен коментар констатацията за рязкото отношение на Ницше към Сократ и Христос.  Неговата ревност към безкористната саможертва на тези учители на човечеството би трябвало да ни мотивира за остро критичен анализ на Ницшевия антихуманизъм, за който вярвам да се замислим чрез тук предлаганата студия. Неговите инвективи срещу нравствеността имат непосредствено отражение и в отношението му към изкуството, от тях води началото си неговият стремеж да опоетизира грубата сила, варварското му опиянение от насилието.

Уви, дори във времената, когато Ницше бе обект на непременно отричане, пристрастията на Пенчо Славейков към същата тази одиозна фигура не попречиха неговото място в българската култура да се оценява в приповдигнат тон. Ницшевата апологетика на безнравствеността бе заклеймявана от официалната критика, само че героическите му екзалтации се вземаха на въоръжение в естетиката на соцреализма. По същата логика бе декретирано да бъде канонизиран българският поет и критик, чийто високомерни реплики срещу “фасулковщината” и всевъзможните му идеологически грехове се укриваха из официалните издания и се омаловажаваха с недомлъвки при “научните” интерпретации. А е достатъчно да се проумее фактът, че гневът на Славейков около изчерпването на първата стихосбирка на Пейо Яворов, начумерването му за социалните мотиви, които са сравнени със “спукана цигулка” иде не само от ницшеански подбуди. Логично е да предвидим и официално-поръчкови стимули.

Няма да се учудя, ако тази догадка срещне силна съпротива, но трябва ли да оставим без внимание, че Пенчо Славейков е бил настроен особено злостно към социалните прозрения и на Христо Ботевата поезия. Ще подкрепя обобщението си със следното твърдение на авторитетния текстолог Илия Тодоров, което показва какви скрити механизми са се проявявали при сякаш чисто литературните феномени:

“Срещата на българската младеж с Ботевата поезия през първите десетилетия след Освобождението е била помрачена от посредничеството на съставителите на читанките и христоматиите, които са се нагърбвали - може би не по собствено усмотрение, а по предписание на Министерството на народната просвета - с ролята на своеобразни цензори.”9

Уви, Никола Георгиев е спрял до учудването от факта, че такъв изчерпателен учен като Илия Тодоров е премълчал Славейковата рецензия срещу написаната с пиетет към Ботев книга. А в този пропуск личи нежеланието да се разколебава канонизираният образ на всъщност съмнителния литератор. В същото време заради посегателства към лирическото чувство на Ботев, текстологът си е позволил строгост към “твърде посредствения и дори безпомощен като поет”10 Каравелов. Да изрече подобни епитети за също тромавия стихоплет Славейков И. Тодоров не е посмял.

А инак далеч не са случайни и причините, заради които според Илия Тодоров са орязвани Ботевите “Хайдути” в христоматия от 1889 г. Характеристиките за наложеното съкращение са достатъчно убедителни:

“Онзи, който го е извършил, е свалил маската, показал е накъде клонят неговите симпатии - той се родее не с малкия Чавдар, бъдещият закрилник на сиромасите, а с вуйчото - “сюрмашки изедник.” (…) За да бъде докрай последователен незнайният редактор, очевидно свързан с чорбаджийското съсловие, е решил да изхвърли двукратно срещащата се в поемата дума “чорбаджия”.11

Би следвало да се посочат аналогични нагласи и при ревностно охраняваното име на Пенчо Славейков и тогава кощунствената му рецензия от 1897г. ще се възприеме не просто като куриоз.

Ами какво може да се каже за днешните академично оформени покушения срещу Ботевото наследство? Що за двоен стандарт е това да се декларира интерес и вглъбеност в усвояването на нови гледни точки и подходи, а в същото време да се подменят по-най-груб начин недвусмислените и вечно актуални завети на Ботев. Много е важно да се посочат съвременните посегателства и да се оспорят доста перфидните литературоведски стратегии, за които бива използвана изтънчена силогистика по нетърпящ възражение начин. Така например, когато в книгата си “Сънят на Медуза” Милена Кирова уподобява литературата с огледалото-съветник на Снежанкината мащеха, следва да разграничим нейната доста коварна софистичност. Работата е там, че огледалото винаги казва истината и следователно е невъзможно да се разчита единствено на удоволствието. За своите изследвания нашумялата и широко лансирана психоаналитичка прокламира прелюбопитното желание:

“Да стимулира скопофиличния инстинкт на своя читател (удоволствието да гледа), да му напомня колко красив изглежда самият той, отразен от вълшебното огледало, дори да му вдъхне нещо от регресивното чувство за всемогъщество, което психоаналитичната херменевтика така добре умее да имитира.”12

Тук е съвсем ясно: “дискурсът” на Кирова забравя, че вълшебното огледало може и да разочарова оня, който се е вглеждал в него. Не по-малко смущаващо е признанието за имитиране на овладяност и красивост. Май ще е добре да си припомним, че разговорният еквивалент на имитацията е менте и като приемам риска да ми се отправи упрек за нарушаване на научния стил, надеждата ми е да пресичаме приспивателната терминологичност. Нали е нужно да се стъпи на ценностна основа за преценките и тогава не бихме се умилявали от туй, че:

“Психоанализата предлага едно от най големите удоволствия на съвременния човек: властта да (вярваш, че) знаеш себе си.”13

Та цялата половинчатост и идеократична прицеленост на подобни упражнения личи във вметнатото в скоби уточнение за вярата, която може да е и илюзорна, нали? Тук е просто неизбежна съпоставката със знаменития Сократов девиз: “Знам, че нищо не знам!” За тази интелектуална скромност сякаш непоправимо са забравили подобни претенденти за тълкувателска слава. Под прикритието на прокламиран плурализъм, на релативистка свобода те отстояват императивно оценъчната си скала, преиначават класиката, насърчават самоцелните разсъдъчни трансформации.

Надявам се, че за да се избегне хипнотичното онемяване пред изкушенията на такъв мним плурализъм, е добре да усвоим предупрежденията на Карл Попър, на които отделям внимание в края на книгата. Наистина, патосът му за проверяемост на всяка теория позволява да дискутираме и неговата правота в редица преценки и характеристики. Докато търси модел и положителни примери в подкрепа на своята концепция за отвореното общество, известният мислител понякога отстъпва от собствените си прокламации за научна трезвост. Особено важно е да разграничим тези негови “залитания”, но не за да бъде подкопан, а за да се потвърди основният заряд от неговия критицизъм. Уви, далеч не са случайни тревожните тенденции да бъдат рязко оспорени светогледните корективи за властта, които са основното послание в неговото философстване. Стремежът конформистки да се преиначат Попъровите идеи е типична проява на идеократична софистика и е доста актуално тези напъни да бъдат отхвърляни.

…Инак един от най-властно наложилите се митове на изминалото столетие е представата за всеобща относителност и тотален хаос като единствено състояние на вселената. А всъщност препратките към новите открития на физиката далеч не са коректни и отново се проявява опасността от спекулации с частични истини. Ето какво отбелязва руският учен В. Хализев:

“Създателите на некласическата физика категорично отричаха тезата за всеобща относителност. Висшите (космическите) форми на религиозното чувство, както пише А. Айнщайн, откриват “възвишен и чудесен ред, проявяващ се в природата и в света на идеите. (…) В пробуждането и в поддържането на това чувство (…) се състои най-важната функция на изкуството и на науката”.14

Добре е и нашите представи за отделните феномени на литературата, историята, културата да са съзвучни с тази функция. Тогава именно ние бихме постигали и потребната лекота в усвояването на съответната материя. Защото трудностите са резултат от аморфния сбор на готови и непремислени данни и етикирания, парадигми и привнесени оценки.

Нужно е да се застъпваме за универсалните ценности в изкуството, чрез които се разкриват наистина необятни простори за тържеството на човешкия дух. Заради тях трябва да отхвърляме естетическите доктрини, които са враждебни за нашата автономност на отговорни личности.

Време е твърдо да осъзнаем, че с подобни предписания се обслужва държавническата субординация и официозната неподвижност, а като жертва на идеокрацията се поднася великото художествено наследство, гениалното застъпничество за общочовешките ценности!..

 

 

БЕЛЕЖКИ:

1.   Б. Богданов, М. Герджикова, Н. Драгова, С. Радева. Литература за 8 клас на средното общообразователно училище. С. 1985,  с. 84.

2.   С тези два стиха Б. Богданов “аргументира” твърдението за химна в студията си: “Антигона” на Софокъл - естествената мярка на една велика трагедия. // Антична литература. Т. І. Велико Търново, 1996, с. 289.

3. Ив. Знеполски. Умберто Еко и уханието на розата. С., 1987, с. 72-73.

4. Пак там, с. 72.

5. Им. Кант. Критика на практическия разум. С., 1974, с. 220.

6. Им. Кант. Критика на способността за съждение. С., 1980, с. 212.

7. И. Кант. Трактаты и письма. М. 1980, с. 39.

8.   Виж също второто преработено издание на моята монография: “Едип тиранинът” от Софокъл. Неразгаданите значения на една велика трагедия. С. 2002, с.174.

9.   Ил. Тодоров. Над Ботевия стих. С., 1988, с. 239.

10. Пак там, с. 90.

11. Пак там, с. 189.

12. М. Кирова. Сънят на Медуза. Психоанализа на българската литература. С. 1997, с. 8.

13. Пак там.

14. В. Хализев. Мифология ХІХ-ХХ веков и литература. // Вестник Московского университета. Сер. 9. Филология. 2002 № 3, с. 8.

 




Гласувай:
4


Вълнообразно


Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: orlinstefanov
Категория: Изкуство
Прочетен: 723350
Постинги: 163
Коментари: 184
Гласове: 731
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031