"Обаждам ти се аз, понеже ти няма да се сетиш!" 
Не успявам да намеря думи с които да опиша колко неневиждам тази фраза. Особено като начало на разговор. Особено на разговор, който започва и завършва с обвинение, че не съм отделила време да чуя за това на някой колко му е трудно. Ама му е толкова трудно, че не Атлас пасти да яде! 
По инерция започвам с оправдания, без да мисля или да чувствам една дума от това, което излиза от устата ми. Аз съм добре тренирана циркова маймуна, знам колко точно тъжно да гледам, за да ми се размине камшика. Години съм прекарала добре да изуча правилните отговори и вече ги давам без окото ми да мигне.
Много съм заета, знаеш работя до късно, кучето ми изяде домашното и имаше задръстване. 
"Ти вече изобщо не се сещаш за мен!" 
Тържествуващия глас в слушалката бележи победен гол на световното по дресиране на маймуни! Пасивно-агресивните тактики са ги измислили по нашите географски ширини, от мен да знаете. Световни шампиони сме по това някой нещо да ни дължи. И си го искаме тъжно - тъжно, да не би пък да ни откажат. 
Продължавам да се вайкам аз, докато хвърлям едно око я на телевизора, я на манджата във фурната. Извинявам се до плюс безкрайност и правя фатална грешка номер 1. Задавам въпроса: 
"Остави това, ти как си?
Стааара циркова маймуна съм аз, знам за какво ми звънят. Започва се едно обяснение за времето, за комшиите, за проблемите, за парите, дето все не стигат. Живота става все по-гаден с всяко изречение.  

Чудя се някога от любезност дали някой ще пита аз как съм... 
Тъпа малка маймуна! На теб живота ти е лесен, ти си млада, всичко ти е в ред, ми аз... 
Горкия аз! 

Продължаваме с кратък разпит, който може да служи за урок на ФБР, КГБ, МИ6,7 и МОСАД... 
Неотменни точки от дневния ред: "Колко пари изкарваш?", "Няма ли да емигрираш?" /То в тая държава нища не става!/, "Кога ще раждаш?"и кулминацията "Кога ще се видим?" 

Когато ще се видим, а аз обещавам скоро, утре - вдругиден /фатална грешна номер 2/, следва още от това с повече детайли и живота, обезателно, ще стане още по-гаден!

Та мисля си, докато вися, обесена за палците на трапеца, аз що ли вярно не се сещам за някои хора. 
Всички, които не знаят на колко съм години. Или какво, мътните ме взели, обичам да правя. Всички хора, които не знаят колко пъти смених гърнето на старата трошка и от къде съм намерила парите. Едни такива хора, които не знаят колко пъти за последната година съм правила ремонт я на бойлер, я на климатик. Колко пъти стоях без работа, за свое удоволствие, понеже ме мързи, нали... И какво съм яла в това време. 

Тези хора ги каня на маса. Обличам си официалните дрехи и кимам. Кимам докато ми разказват за трудния си живот, за кучето, за внучето и за инфлацията в Гватемала. 
Не чакам от години да ме пита някой нещо, извън клюките. 
Не ги товаря! 
Те си имат толкова много проблеми. 

В свят в който интерент ни свързва, можем да чуем всеки, по всяко време, навсякъде, ние най-много обичаме да говорим. Да говорим за себе си! 

С пяна на устата тръшвам телефона, крещя на стената мен кое ме боли. Знам, обаче, че когато телефонът иззвъни аз пак ще лъжа. Безугледно. Те имат нужда от това. Да бъдат чути, съжалени, убедени, че г-жа Съдба ги мрази и в червата. 
А когато ми е трудно, ще забравя да им звънна! Отново!