„Асистент на ловеца на улични котки“ – това беше заглавие на обява за работа, която прикова вниманието ми на мига. Образът, който изплува в съзнанието ми бях аз, в зеленикаво ловджийско облекло на тъмнокафяви разлети умишлено несръчно петна, а също и с кипра ловджийска шапка с перо. Самата перфектност.

Освен това бях някак по-млад, по-синеок и по-красив. И настървено дебнех от храстите дремещи на припека египетски, ангорски и персийски писани.

Великолепна представа, между нас казано, можех дори да я нарисувам. Но това, което си сътворявах като образи малко разсеяно, някак постепенно набра обороти и най-неочаквано издълба гигантска дупка в мозъка ми. Една голяма, кръгла и мистична дупка, трябва да отбележа, около която бавно започнах да кръжа в безтегловност с цялото си стокилограмово достолепие, а вихърът около бездната първо ме повдигна, а сетне ме повлече надолу към другите мои прекрасни светове. Започнах да потъвам към някаква магическа паралелна реалност, около която плътно се бяха подредили милиарди гигантски пъстроцветни балони. Те, вероятно, служеха да пазят пропадащите в унес като мен интелектуалци от изненадващ сблъсък с действителността.

Беше един от мечтаните паралелни светове, в който аз и най-прекрасният град на Вселената изглеждахме обичани и щастливи.

Като казах за другите мои прекрасни светове, имах предвид, че всеки от тях си е напълно обективно съществуващ някъде във времето и в пространството. Примерно, в битността ми на много известен художник в Париж от края на миналия век. Или на скандален и зверски заядлив журналист с вълча захапка в навечерието на милениума. Или на кондуктор в градския транспорт малко в ретро стил. Или пък на пътешественик и изследовател на Европа. А може би дори на майстор на грил, автор на публични идейни проекти за милиони, строителен работник кофражист и арматурист, съчинител на стихове за музика, шофьор-доставчик, ентусиазиран велосипедист и каквото още не съм се сетил.

Накратко, другите ми реалности са си мои реалности. И във всяка от тях се чувствам относително добре и почти винаги щастлив. С изключение, разбира се, на битността ми на интелектуалец! В тази роля съм отчайващо лицемерен, защото интелектуалецът винаги трябва да изглежда нещастен и тъжен. Не защото е нормално всеки световен интелектуалец да е обладан от мирова скръб, а защото непрекъснато му завиждат, мразят го, опитват се да го ритнат по кокалчетата, а целият свят е като на тръни дали шибаният умник няма да изтърсиш нещо, което да докара влиятелните държавни или общински фактори до бяс. Поради това много се напрягам, когато от време на време ми се налага да бъда в реалността и битността си на планетарен и вселенски интелектуалец. Но пък, от друга страна, точно тогава се чувствам като че ли изцяло на себе си, което си е всъщност онова състояние, което е най-близо до усещането за нирвана.

Та в този момент все още си бях насред идеалния свят, в който се надявах един ден да заживея. Нещо като трейлър (видеото, с което рекламират новите касови филмови продукции) за по-добрата версия на собствения ми живот. Защото да си асистент на ловеца на улични котки означаваше, според мен, три неща:

-                      нулева отговорност,

-                      трудов договор и

-                      прилична заплата с пенсионни осигуровки.

Всъщност, споменатата заплата ми изглеждаше като някаква незаслужена екстра към късмета най-сетне да бъда регистриран в социалните служби със законни доходи по истински трудов договор. С други думи, проблемът на всичките ми житейски неблагополучия можеше да се реши по един мистериозен и, нека говорим за нещата откровено, силно атрактивен начин. Можеше да се реши с онова магическо „щрак“, идващо от мигновеното плъзването на върха на палеца върху възглавничката на средния пръст на някой могъщ илюзионист от детството ми (само тогава илюзионистите ми изглеждаха могъщи).

От превъзбуда ми се привидя как зверски грабвам улична котка за козината на врата и я мятам в един много голям конопен чувал. В чувала уплашено мяукаха стотина животинки, а около мен се тълпяха още хиляди котаци и котани с високо стърчащи опашки, чиито върхове се поклащаха насам-натам, сякаш ми махаха за поздрав.

Същевременно действителната моментна реалност беше различна и аз го знаех. С досада отместих ужасното видение, защото хващането на улични котки за козината на врата (или където ги хващат наистина) беше работа на ловеца на улични котки. Асистентът, вероятно, нямаше нужната квалификация за подобни авантюристични и рискови занимания и затова чинно и респектирано гледаше отстрани.

Така че се зареях в още по-сладкото видение как дремя под някоя дебела орехова сянка с аромат на йод (бил много здравословен), докато шефът ловджия работи под пълна пара. При това щях да дремя точно четири часа на ден. И то само в работните дни от седмицата, както надлежно се обясняваше в грамотно написания текст. Отгоре на всичко работодателите искаха от мен сам да определя колко да ми плащат за тази „отговорна служба в полза на обществото“.

Нали ви казах – живот в мечтата!

Вероятно заради изненадващото пропадане в собствената ми мозъчна дупка отначало не забелязах, че сайтът си има стандартен брояч за посетителите на съответната обява. Горе вдясно, според обичая. За да се вижда веднага. И с червени цифри.

Та този брояч показваше 5289 преглеждания на обявата за по-малко от час. И нарастваше с всяко мое глуповато премигване. Да видиш ти Интернет трафик, братче! С невероятната скорост от милисекунда на парче и всяко кликане на мишките отчиташе гигантски рекламен оборот, предполагам. Одма си заринат под манги, както казваше един приятел сърбин от парижкия ми период на рисувач.

Едва тогава мярнах и петте светещи в златисто жълто звездички за най-четено съобщение. Абсолютен шампион за деня, за месеца и за последните 10 години.

Твърде много хора с дупка в мозъка, отбелязах си по навик.

Напливът от хиляди мързеливци да стават асистенти можеше да ме отрезви. И, може би, дори да ме спре. Представих си опашката от безработни, която се вие на километри от входа на някакъв лъскав природозащитен офис. И всички тези нещастници чакаха с надеждата за цифром и словом половин работно място!

Можех да изплувам от по-добрата версия на моя живот, разбира се. Имах тренинг в процедурата, както казват чиновниците от Брюксел. Обаче точно по онова време у дома отново бяхме влезли в режим на икономии. Всеки ден замесвах простички содени питки или мекици от брашно тип 500, варях бял ориз (защото полезният беше скъп) и правех перфектни омлети от ужасно нещастни, но пък евтини яйца с истински оранжев жълтък, понеже бабичките от пазара ми казваха, че били резултат от редовен пилешки секс. Яйцата задължително бяха нацапани с курешки, но точно това пък предпазвало от уроки. Нали знаете, селските жени често използват заклинанието:

„Пфу, да те посерат кокошките!“

Както и да го увъртам, налагаше се да се хвана на работа.

За осъществяването на тази крайна необходимост аз разчитах най вече на Моя Милостив Господ, понеже аз съм Му персоналния любимец. Още от мига на раждането ми някъде в средата на миналия век съм ВИП своя човек на Господ. Проплакал съм след плясването по дупето в ръцете на гинеколога (или по-скоро на акушерката, все пак) и Бог е рекъл: Ето го моят човешки син и фаворит!

По тази причина си знаех, че Тате ще ме постави в самото чело на онази обезкуражаваща опашка от хиляди непрокопсаници, канапчии и лентяи, които в изобилие населяват моя най-прекрасен град на света и , можете да се хванете на бас за това, щяха непременно да кандидатстват за асистентското място, за да ми правят сечено. Стига, естествено, да са достатъчно трезви. Както казваше баба ми по майчина линия: Дето не ги сееш – там никнат! А баба ми по бащина линия ги наричаше кратко и мъдро - „плевел“.

Относно асистентското място моята съпруга Мария деликатно ме насърчи:

-    Тъкмо работа за теб, скъпи! – рече тя. - Хем ще се размотаваш, хем и ще ти плащат!

Много интелигентно и недотам хумористично! Но и нямаше какво да възразя.

Когато нещо е така, така си е!

Иначе моята Мима е родена е да учи и възпитава калпазани в  една елитна прогимназия, която беше санирана и оцветена в натрапчиво червена охра (цветът на народните читалища и на театралните сгради от времето на социализма), но имаше огромното предимство да се намира на двеста метра от дома ни. Прекрасното същество възпитаваше същите онези обикновени калпазани, дето си ги спомняте от училище, но сега това бяха техните деца, тоест - калпазаните на порасналите вече калпазани. Големите стари калпазани бяха станали заможни и нафукани татковци и мами, някои от които редовно попадаха в годишника „Кой кой е?“. Обаче явно моята съпруга се справяше, защото наскоро получи статуетката „Учител на годината“.

Това велико събитие почти я изравни с амбициозната ѝ майка (Бог да се смили над душата ѝ), която пък стигна до някогашното звание „Народен учител“ и беше гордостта на нейните родители, които  също бяха удостоени със званията „заслужили“ и „народни“ учители и бяха до неотдавна живи потомци на учредителя на училища в Одринско и дори за кратко кмет на града, преди да го прогонят турците. В този смисъл, целият род на Мима представляваше учителска династия в онзи съвършен патриархален вид на добрите национални традиции.

Може и да не сте чували за наградата „Учител на годината“ (вече няма „заслужили“ и „народни“ – не питайте защо!), но мраморния постамент на статуетката беше с цветни оранжево-кафяви жилки с медна табелка с името, а нагоре се издигаха почти 35 сантиметра бронз във вид на счупен тирбушон. Тежеше като старовремски боздуган и представляваше мръсно жълтеникава спирална стълба някъде нагоре към висините небесни на будителите на нацията, вероятно към специалните  райски порти, предвидени за славните ВИП мъченици и  просветители на човечеството.

Казвам всичко това, защото тя, като една отдавна обръгнала вече съпруга на шантав интелектуалец, вече започваше да ме подозира, че съм скрит и непоправим опортюнист. С други думи, тя май се досещаше, че целта и дълбокият смисъл на живота ми е да се оплаквам, да се излежавам пред телевизора, а от време на време и звучно да похърквам. Което, погледнато критично и отстрани, някак не ѝ харесваше.

Но!

Тази нейната подозрителност е глупав и дребен недостатък.

Защото преди всичко друго, моята Мария е единствена ми на този свят сродна душа. Моят еш, както казват старите и  много патили хора. Разбрах го още в мига, в който я срещнах, макар че точно тогава се оказах наквасен в джибри. Въпреки това, за моя чест, слава и величие, направих каквото там трябваше, за да се залепя за нея с най-висококачественото и супер бързо лепило, а оттогава не се откъсвам от половинката си, даже когато ужасно ми е ядосана.

Тя беше същата като мен, само че в женско тяло. И фактът, че Господ ни събра, беше някакво чудо! Тоест, ние двамата бяхме обречени да се обичахме. И по тази причина нейната шегаджийска подкрепа относно асистентското място, че работата била тъкмо за мен, ми стигаше като начало. Можех спокойно и напълно сериозно да обмислям добрите и лошите страни на офертата за контрола върху уличната популация на котките. 

Естествено, жена ми не се стърпя и новината за екзотичното вакантно място „изтече“ към планетарния консултативен съвет (така наричаме у дома обичайните двучасови сеанси между роднините „Здрасти, как сте тази събота, наш’те хора?“). Връзката е през интернет и напълно безплатно ни свързва с любимите ни същества от австралийския Дарвин, та чак до канадския Монреал, твърде населения с нашенци Чикаго и някои други места из кълбото като Израел, примерно (прескачаме университета в Уоруик, защото „не трябва да притесняваме дребния с нашите битови дертове“). 

Докладвах за вакантното място някак между другото, за кодош.

Но реакцията, която виждах на монитора ни, беше смайваща.

Братовчедът от Америка (дето е кръстен на мен, но е с кестеняви до рижаво перфектно подстригани мустаци) ни дръпна пространна лекция за личната си американска митология как той на времето бил започнал белач на картофи в кухня, бачкал бил в строителството, управлявал фирма за миене на витрини, издигнал се до вицепрезидент на компания за шпионски инструменти за строежи на билдинги и чак накрая постигнал американската си мечта във вид на бензиностанция с малко кафене и автомивка на самообслужване.

Така Американеца се оказал достатъчно издигнат, за да го поканят на официална среща с един от бившите ни президенти (не е важно кой, повярвайте), надлежно документирана чрез персонално селфи на двамата глава до глава на фона  на стотина души чакащи реда си за същото увековечаване на сензационното събитие в голямата зала на консулството ни в Чикаго.

Тоест, изобщо не било важно какво работя, а колко пари ще вкарвам в банковата си сметка, за да си гарантирам пенсионния фонд. Точка.

За финал петролният бос добави и традиционната си критика:

-       И ще бъде така, батко, докато Мима не вземе да ти налее английския в празната кратуна, че да емигрирате и вие като всички нормални хора при мен!

Човекът от Чикаго (известен още като Американеца), е силно позитивна личност. Той също ме обича, макар че непрекъснато го напъва отвътре да ме критикува за каквото се сети. Не че всички американци стават такива, ами защото той страда мъчително (и учудващо дълбоко), че не харесвам неговия рай за работохолици. А пък аз, представете си, не харесвам да наблюдавам хора работохолици, понеже е заразително и води до преждевременно емоционално и физическо изхабяване. А и не вярвам, че Господ иска от мен чак да се побърквам от работа, че и да бачкам на две-три места.

Дано ме разбрахте?!

Казано с по простички изрази, на Американеца изобщо не му пукаше колко съм развълнуван от фантастичната обява за асистент на ловеца на улични котки, нито как изглеждат по-добрите версии на моя живот! И небрежно ме отвя в джаза, според неговата анахронична терминология на стара, но печена пушка (каквото и да значи това).

Канадският първи братовчед на жена ми, който е два метра и физически прилича на тамошен дървосекач, но всъщност е важна клечка на третата комуникационна компания в света, прихна в неудържим смях. Хей така изведнъж! Басовото „Хо-хо-хо!“ привлече вниманието на жена му Леночка (къдрава и красива блондинка, с торс на ледоразбивач, която беше родена в центъра на руската столица Москва). Тя също се закикоти захластнато, едва поемайки дъх в паузите. Хо-хо-хо! Кис-кис-кис! Хо-хо хо! Кис-кис-кис! И се смееха на мен, естествено...

Можех да се направя на обиден. Но те се смееха много сърдечно и заразително. Така че и ние с жена ми Мима се посмяхме за моя сметка.

За да направят смешката по-продължителна, канадците взеха задълбочено да разсъждават как аз, с моята представителна фигура (винаги около сто килограма, независимо от диетите), ще плонжирам из градинките или около контейнерите за смет на най-прекрасния град на света. Ще плонжирам, за да гоня котараци, които не аз, а шефът ми ловец да хващал. Тъй като, отбеляза съвсем компетентно комуникационният началник, асистентът на ловеца е на практика „храбрият гончия“, а задачата на гончията била да вдига шум, за да прогонва зверчетата от укритията им.

Лесно сте се сетили, че гвоздеят на тази смешка са моите килограми. Аз винаги поддържам достолепието си на интелектуалец чрез една умерена и приятна овалност на тялото си. Моята специална теория по въпроса гласи, че хората с Малък Дух ги наричат „малодушни“, а такива като мен, с обемен и Велик дух, ни определят като „великодушни“. 

Шега, разбира се.

Нали знаете - чувството за хумор се признавало само ако поне веднъж на ден се надсмиваш над собствената си суета и надутост. Това за критериите за чувството за хумор може да съм го прочел някъде, а може и да си го измислям в момента. Все едно, не помня такива подробности. По-същественото е, че заради спецификата на моите безценни майтапи (винаги вътрешно са ми били смешни чак до сълзи), Мима ми забрани да се шегувам с роднините, особено ако живеят в чужбина.

По-добре било да не се обаждам, ако не ме питат! Да си трая дори ако се заяждат с мен. Защото закачките ми ставали ехидни, язвителни и злобни. И тези „закачки“ въобще не можели да я разсмеят, твърди моята безценна половинка, но това няма как да бъде вярно, защото (когато не се занимава с калпазаните си). тя е една вечно ухилена жена.

Нали ви казах вече – сродна душа!

Но ако се върнем към строгата овалност на тялото ми, точно тя всъщност беше главната причина да се регистрирам в онзи сайт за работа. Ставаше все по-трудно да поддържам теглото, което осигуряваше пространствения комфорт на моя Дух. Нямаше как да го постигна чрез нагъване на содени питки и нещастни кокоши яйца. А и, честно казано, беше ми невъзможно да изменя на себе си и на снимката си в паспорта!

Обаче смайването ми от коментарите на Планетарният консултативен съвет тепърва щеше да се стовари върху мен с цялата си безкомпромисност и ожесточеност.

Глумливата гавра, на която бях подложен от симпатичния канадски отбор, ми се стори нежна приятелски задявка, в сравнение с подлото поведение на Карл, моят рижав баджанак от Австралия. Той е с ирландско потекло и е кръстен на Карл Маркс, според собствените му твърдения, а освен това е спец по промишлените климатични инсталации. Същевременно е специализирал и противопожарни системи. А в Северните територии (където управляват крокодилите, белите акули и онази дребна, но смъртоносна медуза с дълги и тънки като бели конци пипала), температурата винаги е около 35 градуса – идеална и за климатици, и за пожари. Така че той беше открил мястото с най-голямото търсене на компетентностите му по цялото земно кълбо, точно в навечерието на големия финансов срив на някакви американски банки, от който борсите по света се вкиснаха за рекордното време - точно докато кихнеш.

Можех да си представя как австралийският вече мой баджо е купил един надуваем глобус от най-близката книжарница и докато се е разкисвал в лондонския си малък, но частен басейн, е започнал да търси подходящите точки за преселение, понеже личният му финансов съветник го посъветвал да разпродава каквото може и да си обира крушите от Лондонското сити (където работеше повече от двайсет  години), ама незабавно.

Прагматизъм по ирландски, както се казва.

Мене австралийският Карл обичливо ме нарича „бро“, което в разгърнат превод е нещо като доведен брат по нашенски (с други думи – баджанак).

Но глупчото изобщо не успя да схване в какво, мътните да я вземат, се състои работата на „асистента на ловеца на улични котки“. Доста се измъчих да превеждам на родения в Нова Зеландия поданик на Нейно Кралско Величество названието на въпросното половин работно място чрез средношколския ми английски.

Е, не можах. Затова се напънах да обяснявам какви ще са ми задълженията.

И потънах като в плаващи пясъци. 

-    Ама кажи какво, мамка му, ще работиш, бро - попита за петдесет и осми път той. 

Въртя ме да заеквам и да се потя повече от половин час. В смисъл, че се наложи да имитирам пълзене, дебнене в храстите, лай на куче и плонжиране пред контейнерите за отпадъци, но и това не свърши работа. Накрая и учителката по английски, прекрасната Мария, се включи да помага. А той нито се умори, нито се отегчи и за момент да ме пита:

-    Добре! Ама какво ще работиш, бро?!

Това умишлено изтезание по езикова култура продължи чак докато балдъзата Люба се появи на екрана, захили се приветливо и ни смигна. Едва тогава се усетихме, че баджанакът най-нахално ни обстрелва с водно пистолетче.

В смисъл: „Егати и бизнеса, бро!“. 

Забелязал съм, че хората живеещи на държавата континент (винаги си напомням, че това нещо се намира на юг от екватора) са леко грубовати и присмехулни, но пък общо взето са добродушни. За разлика от англичаните.

Така че не можах да разбера какво мисли Карл за асистентската длъжност.

От всички членове на планетарния консултативен съвет единствено балдъзата Люба (гордостта на фамилията на жена ми, понеже е достигнала до поста директор на австралийско начално училище) остана загрижена и напълно сериозна. Дори прояви съчувствие. И много се притесни за здравето ми, тъй като уличните котки разнасяли болести и трябвало задължително и непрекъснато да си мия ръцете със сапун, по двайсет и пет секунди за всяка ръка (отгоре, отдолу и между пръстите). Задължително, понеже над 200 вида опасни болести могат да ме поразят с всеки досег до котешки секрети, зъби, козина или нокти, както установили последните изследвания на австралийските ветеринарни експерти. Освен това, според нея:

-    Гадинките са доста потайни и няма как да знаеш какво ти кроят!

В детството си милата била изненадана, одрана и ухапана от някакъв едноок уличен разбойник и оттогава изпитва ужас от мяукащи същества. Така че аз много харесвах Люба за балдъза, а в онзи момент бях и много благодарен, че ме жали, макар и доста отдалече.

Изглежда, Люба (името идва от Любов – едната от трите дъщери на майката София, ако се сещате) беше твърдо против асистентското ми поприще. И считаше чувството ми за хумор по тази тема за абсолютно неуместно, за да не кажем безотговорно:

-    С тези неща шега не бива!

Почти еднопосочните реакции на роднините от разните части на планетата ме накараха да се замисля. Всички тези приятелски настроени към мен човешки същества ми намекваха по най-различни начини, че работата „асистент на ловеца на улични котки“ просто не е за мен. По необясними причини те си бяха втълпили, че единствено инатът и нежеланието ми да правя дребни компромиси, ми пречат да намеря една истинска, добре платена и много престижна работа, но да е някъде нагоре по ескалатора на службите за свои хора, та чак до върховете на властта.

С други думи, те вярваха, че имам данни за голям публичен началник.

Не им възразявах, разбира се. Моята Мима категорично ми забранява и да споря с роднините. Защото, нали запомнихте, можело да му хрумне да се шегувам.

-    Когато разговаряш с тях, гледай да премълчаваш – казваше сродната ми душа.

Премълчавах. Но те, разбира се, не бяха прави!

Истината е, че вече се бях наситил до горе да работя престижни работи. И с всички сили се натисках да ставам пенсионер. Нямах претенции как ще довърша трудовата си кариера. Но много исках това да стане лесно, без стресове и, ако е възможно, с нищожни правомощия и отговорности. Тихо, кротко и безметежно. Позицията „асистентът на ловеца на улични котки“ прекрасно илюстрираше какво имам предвид.

Бях станал като луд за пенсия, както би се изразил „дребния“ от Уоруик (много се ядосваше като го нарека дребен, защото при последното мерене на метъра върху стената в кухнята още преди пет години се беше извисил до 185 сантиметра). Луд за пенсия, понеже на такива приказки го беше научил дядо му по майчина линия, докато се обучаваха в играта на табла, в пиенето на вино от биберон и във формулирането на перфектни и истински задълбаващи в детайлите псувни.

Но, да си дойдем пак на думата. Аз никога не проумях израза „намерих си хубава работа“, ако щете -  вярвайте. Терминът „добра позиция“ пък ме разсмива, защото го винаги го свързвам със секса. А понятието „работохолик“, както вече стана дума, нямаше положителен смисъл, (според мен работохолиците са доброволни роби, дето уж много работят, ама не знаеш каква ще я свършат). Изобщо всички фрази, свързани с работа, са ми определено неприятни. А, като капак - моят личен светоглед силно се съмнява, че трудът бил превърнал маймуната в човек (да ме извинява приятелят Енгелс). По-скоро е обратното – с прекомерно бачкане сам себе си ще направиш на маймуна! Защото  само маймуна би вършила ужасни и изнурителни неща заради ядене, малко пиене и подслон. Питайте чичко Гугъл, ако не вярвате!

Работиш, работиш, а сетне спиш и ядеш. Ако ти останат сила и време, правиш опити да се чифтосаш. След множество опити в чифтосването, може и да се възпроизведеш, ако ежеминутният стрес не е скапал кондицията на онези отчаяни плувци, дето приличат на попови лъжички. И напъването в цялата работа е с единствената цел да бъдеш в услуга на едни неособено интелигентни, но за сметка на това изключително нагли и напористи хора, които силно желаят да работят робовладелци.

Това за робовладелците непременно го запомнете, братя и сестри!

Казвам ви го аз, човекът с псевдоним Бачо П. Валю.

Защо с псевдоним, а не с великото рождено име?

Защото всеки велик интелектуалец на света трябва да си има псевдоним. Аз, например, имам няколко псевдонима. Във Франция и Ню Йорк ме познават като Кинг Бабач. Но всички мои близки и познати ме наричат просто Бачо.

Защо имам много псевдоними? Не питайте, понеже не е за разправяне!

Краткият вариант  на историята е, че стана наложително да се слея с множеството прекрасни анонимни граждани в най-прекрасния град на Вселената. Да стана незабележим в дълбоката си анонимност. Да съм едва ли не под прикритие или в постоянен режим „Стелт“, както е модерният лаф сега.

„Бачо“, както сигурно знаете, е обръщение към по-възрастен и (предполага се) по-мъдър човек. „Валю“ пък (с френско ударение върху последната сричка) означава ценност, съкровище, конвертируема валута. Тоест, псевдонимът ми би трябвало да оповестява на човечеството, че аз съм най-анонимното, най-мъдрото и най-интелигентно съкровище на най-прекрасния град в моята прекрасна родина насред Сътворението.

Това също е шега!

Казвам го, защото жена иска винаги да предупреждавам, ако ме напъне да си пускам глупавите майтапи. Редакторът на тази книга - също.

Сигурно забелязахте, че много обичам да се мотая между различните си реалности, така че не ми обръщайте внимание, ако от време на време изръсвам по нещо, дето може да ви се стори глупаво, но пък друга гледна точка да е достойно за „Великите мислители“. Обаче как да си призная, че не се напрегнах прекалено за последния си псевдоним? В действителност избрах първите две думи, които ми се завъртяха в главата, докато опитвах да си се представя какъвто съм в действителност.

Мъдрост и съкровище. Но някак едновременно.  Дойде ми ей така, отвътре, както би казало някое наакано бебе, ако може вече да говори. И псевдонимът си остана така, понеже не ми хрумна друго, дето да е по-подходящо за интелектуалец като мен.

А и, между нас казано, моята прекрасна Мария положи доста усилия и борбеност пред институциите, за да ѝ признаят Валю за фамилно име. И сега тя е известна като Мария Валю, съпругата на Бачо П. Валю.  

Това са фактите. И нямам причина да лъжа.

Относно претенциозното означение „П.“ посред двете имена псевдоним, стори ми се, че стои добре от графична гледна точка. Но допускам, че съм го поставил и за достоверност. Знакът „П.“ предполага, че индивидът (тоест, аз) има три имена. Логиката на бюрократите показва, че физическото лице с тези три имена съществува. Ако имената бяха две, например, щеше да е съмнително из нашите географски дължини и ширини, където всеки има минимум три имена, а понякога и повече. А на мен ми трябваше някакъв псевдоним, който въобще да не прилича на същински псевдоним. Хем да не съм аз, хем по онази чиновническа логика да съм си досущ като другите…

А бе, оправдавам се.

Наложи се да измисля смешното Бачо П. Валю, защото бях огелпил конците на отношенията си със света. И предпочитах да не ме свързват с онзи нафукан дивак и дърдорко, който постоянно и нетърпимо дразни всякакви важни фактори из цялата държава. Мислите, че се майтапя, но е факт. Работите дотам се бяха объркали, че приятелите ми започнаха да използват псевдонима ми незабавно.

По онова време бях навъртял почти половината от живота си. Движех се вече в равната отсечка на апогея, както се казва. Оставаше ми да избутам към три години до пенсия, а сетне още към 55 години до Големия финал.

На тази прекрасна средна възраст аз вече бях стигнал до мъдростта, че ми е време да спра да работя. Веднага. И никога повече да не започвам!

Въпреки това изпратих CV-то си на евентуалните бъдещи германски работодатели. А в мотивационното писмо специално наблегнах, че познавам улиците на града, че съм отглеждал домашни любимци (включително един котарак), че имам „чиста“ шофьорска книжка, а и че всъщност съм най-подходящия за работата човек – да не си губят времето с отсяване на кандидатите, ами направо да звънят - аз идвам!

Звъннаха. И рекоха:

-    Другата седмица елате на интервю!
                                                                                       (Следва продължение)