ДЕВИЦАТА ДЕВАКИ

Когато Деваки, облечена в дрехи от дървесна кора, който прикриват красотата й навлиза в обширната пустош на великанските гори, тя вече се олюлява, изтощена от умора и глад. Но щом усеща сянката на тези чудесни гори, щом вкусва от плодовете на манговото дърво и вдъхва лъхащата от един извор хладина, тя се освежава така, както се съживява увехнало цвете. Най-напред Деваки поема под високите сводове, образувани от дебелите стволове, чиито клони отново пускат корени в земята и до безкрайност умножават сводовете.  Деваки ту следва коридора от зеленина, който слънцето облива със светлина и където лежат стволове на повалени от бури дървета, ту се спира под беседки, образувани от манговите и осоковите дървета, от които се спускат гирлянди от лиани и цял дъжд от цветя. Елени и пантери изскачат от гъсталака, често клоните пращят под тежките тела на биволи или пък с високи крясъци минава стадо маймуни. Така тя върви през целия ден. При вечер над една бамбукова гора Деваки съглежда неподвижната глава на мъдър слон. Той гледа девицата с умен и покровителствен поглед и повдига хобота си, като че иска да я приветства. Тогава гората изсветлява и пред Деваки се разкрива местност с небесна прелест и дълбока тишина.

Пред нея се разстила езеро, осеяно с лотоси и със сини лилии. Лазурните му обятия се простират сред голямата гъста гора като второ небе. Целомъдрени щъркели неподвижно мечтаят по бреговете му и две газели пият вода. На другия бряг, подслонена под палмови дървета, се усмихва обителта на отшелниците. Розова и тиха светлина облива езерото, горите и жилището на светите Риши. На хоризонта белият връх на планината Меру господства над океан от гори. Полъхът на невидима река освежава растенията и тътенът на далечен водопад се рее сред вятъра като милувка или като мелодия.

На брега на езерото Деваки вижда малка лодка. Един възрастен човек, отшелник е застанал пред нея, като че чака някого. Той прави мълчалив знак на девицата да влезе в лодката и хваща греблото. Докато лодката се плъзга по повърхността на езерото, докосвайки лилиите, Деваки вижда един женски лебед да плува в езерото. И смел полет мъжки лебед започва да описва големи кръгове около любимата си, после се спуска във водата при нея и запърхва с белоснежните си пера. При тази гледка Деваки потрепва, без да знае защо. Но лодката е стигнала до другия бряг и девицата с очи с цвета на лотоса се озовава пред царя на отшелниците Васиштха.

Седнал върху кожа от газела и самият облечен в кожа от черна антилопа, той изглежда величествен - прилича на бог, а не на простосмъртен човек. От шейсет години насам Васиштха се храни само с диви плодове. Косата и брадата му са бели като върховете на Химават, кожата му е прозрачна,а гледците на блуждаещите му очи са вдълбани навътре от продължителни размишления. Като вижда Деваки, той става и я поздравява с думите:

- Деваки, сестро на славния Камса, бъди добре дошла между нас. Водена от върховния господар Махадева ,ти си напуснала света на нищетата, за да дойдеш в света на тихите радости. Защото ти си при светите риши, господарите на чувствата си, доволни и щастливи от съдбата си и копнеещи да вървят по пътя, който води към небето. От дълго време те очакваме така, както нощта чака зазоряването. Защото ние сме окото на девите, устремено към света, ние, които живеем в най-отдалечените дълбини на горите. Хората не ни виждат, но ние ги виждаме и следим делата им. На земята вилнее мрачният век на желанието, на кръвта й на престъплението. Ние сме те избрали за делото на избавлението и чрез нас са те избрали девите. Защото в утробата на жена лъчът на божествения блясък трябва да приеме човешка форма.
В този момент ришите излизат от обителта за вечерната си молитва. Старият Васиштха им заповядва да се поклонят до земята пред Деваки. Те се покланят и Васиштха продължава:
- Тази ще бъде майка на всички нас, защото от нея ще се роди духът, който ще ни възроди.
После, обръщайки се към нея, той казва:
- Върви, дъще! Ришите ще те заведат при съседното езеро, където живеят каещите се сестри. Ти ще бъдеш сред тях и тайните ще се изпълнят.

Деваки отива да живее в обител, обвита в лиани, при благочестивите жени, които хранят опитомени газели и се отдават на обмивания и на молитви. Деваки взема участие в техните жертвоприношения. Една възрастна жена я посвещава в тайните наставления. Покаяниците получават поръчение да я облекат като царица в дрехи от изящни и благовонни платове и да я оставят да броди сама из гората. Изпълнената с миризми, гласове и тайни гора привлича младата девойка. Понякога тя среща групи от стари отшелници, които се завръщат от реката. Когато я виждат, те коленичат пред нея, преди да продължат пътя си. Един ден близо до извор, покрит с розови лотоси, тя вижда млад отшелник, който се моли. Когато се приближава към него, той става, поглежда я с тъжен и дълбок поглед и мълчаливо се отдалечава. И строгите фигури на старците,и картината с двата лебеда, и погледът на младия отшелник често се явяват в сънищата на девицата. Близо до извора от незапомнени времена има дърво с широка корона, което светите Риши наричат „Дървото на живота"". Деваки обича да седи под неговата сянка и често заспива там, посещавана от странни видения. Зад листата пеят гласове: „Слава на тебе, Деваки! Той ще дойде увенчан със светлина. Ще дойде онази чиста течност, излизаща от великата душа, и звездите ще избледнеят пред неговия блясък. Той ще дойде в животът ще презре смъртта, и ще подмлади той кръвта да всички същества. Той ще дойде по-сладък от меда и от амритата, по-чист от белоснежното агне петно и от девичите устни и всички сърца ще се възхитят в любов. Слава, слава, слава на тебе, Деваки! .

Отшелниците ли или девите пеят така? Понякога й се струва, че някакво недоловимо влияние или присъствието на тайнствено същество, нещо като невидима ръка простряна над нея, я принуждава да спи. Тогава потъва в дълбок, сладък и необясним сън, а после се събужда поразена и смутена. Тя се обръща, като че търси някого, но никога никого не вижда. Само понякога намира рози, пръснати върху постелката й от листа, или венец от лотоси в ръцете си.

Един ден Деваки изпада в по-дълбок унес. Тя чува небесна музика, зашеметяваща като цял океан от арфи и божествени гласове. Внезапно небето се разтваря и се виждат бездни от светлина. Хиляди блестящи същества я гледат, а сред блясъка на един сияен лъч пред нея се явява слънцето на слънцата, Махадева, в образ на човек. Тогава, осенена от Духа на световете, тя изгубва съзнание и сред забравата на земята, сред безгранично блаженство зачева божественото дете .

(Според тайното учение в Индия, идентично с учението на посветените в Египет и в Гърция, човешката душа е дъщеря на небето, защото преди да се роди на земята, тя е имала цяла поредица от телесни и душевни съществувания. Така че бащата и майката раждат само тялото на детето, защото душата идва от другаде. Този универсален закон е наложен на всички. Не правят изключение и най-великите пророци, чрез които е говорило Словото Божие. И наистина, щом се допусне предсъществуването на душата, въпросът за познаването на бащата е второстепенен. Важно е обаче да се вярва, че този пророк идва от един божествен свят: И истинските синове божии доказват това с живота и със смъртта си. Но древните посветени не са смятали за нужно да съобщават тези неща на простолюдието. Неколцина от хората, появили се на света като пратеници божии, са били синове на посветени и майките им са посещавали храмовете, за да заченат избраници. )

Когато седем луни описват магическите си кръгове около свещената гора, главата на отшелниците извиква Деваки.

- Волята на девите се е изпълнила - казва той. - Ти си заченала с чисто сърце и от божествена любов. Девице и майко, ние те приветстваме! От теб ще се роди син, който ще бъде спасител на света. Но твоят брат Камса те търси, за да те погуби заедно с нежния плод, който носиш в утробата си. Трябва да бягаш от него. Братята ще те заведат при пастирите, които живеят в подножието на планината Меру под ароматни кедри, сред чистия въздух на Химават. Там ти ще родиш божествения си син и ще го наречеш Кришна, Свещения. Но нека той не знае нито своя, нито твоя произход; никога не му говори за това! Върви, без да се страхуваш, защото ние бдим над теб.

И Деваки отива при пастирите в планината Меру.

             МЛАДОСТТА НА КРИШНА

В подножията на планината Меру се разстила прохладна долина, осеяна с пасища и обградена с обширни кедрови гори, където се носи чистият полъх на Химават. В тази висока долива живее малък народ от гопи, пастири, а негов цар е патриархът Нанда — приятел на отшелниците. Там Деваки намира убежище от преследванията на тиранина на Матхура и там, в жилището на Нанда, тя ражда своя син Кришна. Никой с изключение на Нанда не узнава коя е чужденката и откъде е дошъл нейният син. Само жените си говорят:

-Той е син на гандхарвите. Защото музикантите на Индра трябва да са присъствали на любовта на тази жена, която прилича на небесна нимфа, на някоя от апсарите.

Чудотворното дете на непознатата жена расте сред стадата и пастирите под зорките очи на майка си. Пастирите го наричат Сияещия, защото самото му присъствие, усмивката и големите му очи имат дарбата да излъчват навсякъде радост. Животни, деца, жени, мъже - всички го обичат и той обича всички: когато се усмихва на майка си, когато си играе с овцете и с връстниците си или когато говори със старците. Детето Кришна не се страхува от нищо, то е изпълнено със смелост и върши удивителни неща. Понякога го срещат в горите да лежи на някоя поляна, да прегръща млади пантери и да отваря тяхната паст, без те да се осмелят да го ухапят. Но той бива обладаван и от внезапна неподвижност, от дълбок унес, от странна тъга .Тогава се оттегля настрана и сериозен, покълнат от мислите си, гледа, но не отговаря на никакви въпроси. Повече от всичко и от всички същества Кришна обожава младата си майка, която е толкова хубава, толкова лъчезарна и му говори за небето, за девите, за героични сражения и за чудодейните неща, които е научила при отшелниците. Овчарите, които видят стадата си под кедрите на планината Меру, се питат:

- Каква е тази майка и какъв е нейният син? Макар да е облечена като нашите жени, тя прилича на царица. Чудотворното й дете отрасна с нашите деца, но не прилича на тях. Някой дух ли е то? Или някой бог? Каквото и да е, то ще ни донесе щастие.

Когато Кришна извършва петнайсет години, първият сред отшелниците отново призовава Деваки при себе си. Един ден тя изчезва, без дори да се сбогува със сина си. Като не я вижда вече, Кришна отива при патриарха Нанда и го пита:        

- Къде е майка ми?    

Нанда навежда глава и отговаря:

- Не ме питай,мило дете! - Майка ти замина на дълго пътешествие.Тя отиде там, откъдето дойде и не знам кога ще се върне.

Кришна не казва нищо, но така дълбоко се замисля, че всички деца го отбягват, обхванати от суеверен страх. Кришна напуска другарите си, отказва се от игрите им  и вдълбочен в мислите си, отива сам в планината Меру. Той броди няколко седмици. Една утрин се озовава на висок и обрасъл с дървета връх, откъдето погледът му обхваща планинската верига Химават.
Внезапно той вижда пред себе си висок старец в бяла отшелническа дреха, застанал пред великанските кедри сред утринната светлина. Той изглежда сто годишен. Белоснежната му брада и високото му чело блестят във величие.Изпълненото с живот дете и сто годишният старец дълго време се гледат. Очите на стареца със задоволство наблюдават Кришна. Но детето е толкова зачудено от неговата поява, че е занемяло - струва му се, че познава стареца, макар да ги виж да за първи път.               

- Кого търсиш? - пита най-сетне старецът.

- Майка си.

- Тя вече не е тук.

- Къде мога да я намеря?

- При Онзи, Който никога не Се променя.

- Но как да Го намеря?

- Търси!

- А тебе ще видя ли пак?

- Да. Когато дъщерята на Змията тласне сина на Бика към престъпление, пак ще ме видиш сред пурпурно зазоряване. Тогава ти ще заколиш Бика и ще смажеш главата на Змията. Сине на Махадева, узнай, че ти и аз сме съединени в Него! Търси Го, винаги Го търси!

И старецът простира ръка за благослов. После се обръща и прави няколко крачки под високите кедрови дървета в посока към Химават. Внезапно Кришна вижда как величествената му фигура става прозрачна, после затрептява й изчезва в лъчезарни отблясъци сред клоните с тънки иглички. Кришна слиза от планината Меру преобразен. Нова енергия блика от цялото му същество. Той събира другарите си и им казва:

- Да отидем да се борим с биковете и змиите. Да отидем да защитим добрите и да погубим злите.

С лък в ръка и меч на бедрото Кришна и другарите му, синовете на пастирите, станали воини, навлизат в гората и се борят с дивите зверове. Издън горите се чува вой на хиена, чакали и тигри; чуват се и победоносните викове на момчетата пред повалените животни. Кришна убива и опитомява лъвове, воюва с царе и освобождава потиснати народи. Но скръб живее в дъното на сърцето му. Това сърце има само едно дълбоко и тайно желание: да намери майка си и отново да види възвишения старец. Той си припомнят думите му: „Не ми ли обеща той, че ще го видя пак, когато смажа главата на Змията? Не ми ли каза, че ще намеря отново майка си при Онзи, който никога не Се променя?" Но напразно се бори, побеждава и убива; той все така не съзира нито възвишения старец, нито лъчезарната си майка. Един ден Кришна чува да се говори за Каланеми, царя на змиите, и иска да се пребори с най-страшното от всичките му влечуги пред очите на черния магьосник. Говори се, че това животно, дресирано от Каланеми, е погълнало стотици хора и че дори само от погледа му и най-смелите мъже се смръзвали от уплаха и ужас. Каланеми призовава влечугото и Кришна вижда да излиза от дъното на мрачния храм на Кали една дълга синьозеленикава змия. Тя бавно издига мощното си тяло, надува червената си качулка и острите й очи пламват сред покритата й с лъскави люспи глава.       

- Тази змия - казва Каланеми - е могъщ демон и знае много тайни. Ще ги каже само на онзи, който я убие, но тя винаги убива онзи, който побеждава. Тя те е видяла, тя те гледа, ти си в нейната власт. Не ти остава друго, освен да й се поклониш или да загинеш след една безразсъдна борба.

При тези думи Кришна възнегодува, защото усеща сърцето ся като връх на гръмотевица. Той поглежда змията, спуска се към нея и я сграбчва под главата. Човекът и змията се търкулват по стъпалата на храма. Но преди влечугото да успее да го обгърне и да го стегне в обръчите си, Кришна отсича главата му с меча си и като се отърсва от тялото му, което още се гърчи в агония, с тържествуващ поглед вдига главата на змията с лявата си ръка. Но главата е още жива, тя продължава да гледа Кришна и му казва:

- Защо ме уби, сине на Махадева? Мислиш ли, че ще намериш истината, като убиващ живите? Безумецо, и ти ще я намериш само тогава, когато сам агонизираш. Смъртта е в живота, животът е в смъртта. Страхувай се от дъщерята на Змията и от пролятата кръв! Пази се! Пази се!

При тези думи змията умира. Кришна хвърля главата й и си отива ужасен. Но Каланеми казва:

- Нямам никаква власт над този човек. Само Кали би могла да го победи с обаянието си.

След едномесечни обмивания и молитви на брега на река Ганг, след като се пречиства в светлината на слънцето и в мислите си за Махадева, Кришна се завръща в родния си край, при пастирите от планината Меру.

 Седнал под голямо кедрово дърво на една поляна и уморен от суетните земни сражения, Кришна се е замислил за небесните сражения и за безкрайността на небето. Колкото повече мисли за лъчезарната си майка и за възвишения старец, толкова повече му се струва, че собствените му детински подвизи заслужават само презрение, и толкова повече прозира в небесните неща. Някакво утешително обаяние, някакво божествено възпоминание го обхваща изцяло. Тогава от сърцето му се издига и от устните му бликва химн на признателност към Махадева с нежна и божествена мелодия. Привлечени от чудесната песен, дъщерите и жените на гопите излизат от жилищата си. Някои от тях виждат по пътя си старци от своите семейства и веднага се връщат в къщите си, като се преструват, че берат цветя. Други идват по-наблизо с викове: „Кришна! Кришна!", но побягват засрамени. Постепенно, събрали смелост, жените на групи обграждат Кришна като страхливи и любопитни газели, очаровани от песните му. Но той, унесен в мислите си за боговете, не ги вижда, Развълнувани от песните му, гопите губят търпение, че Кришна не ги забелязва. Нишдали, дъщерята на Нанда, е затворила в унес очите си. Но сестра й Сарасвати, която е по-смела, се промъква към сина на Деваки и се притиска в него, после с ласкав глас казва:

- О, Кришна! Не виждаш ли, че вече не можем да спим? Ние сме запленени от твоите песни, о, обожаеми, приковани сме от гласа ти и вече не можем да живеем без тебе!

- О, попей ни още - възкликва друга девойка, - научи и нас така да вием гласовете си! Научи ни да танцуваме - казва една жена. И Кришна, пробуден от унеса си, поглежда благосклонно гопите. Той им говори с кротки думи, хваща ги за ръце, подрежда ти около себе си на поляната в сянката на големите кедрови дървета, под светлината на блестящата луна. Тогава им разказва онова, което е видял: историята на боговете и героите, войните на Индра и подвизите на божествения Рама. Жените и младите девойки го слушат запленени.

Кришна разказва до зазоряване. Когато розовата зора се показва иззад планината Меру и птиците започват да чуруликат под кедровите дървета, девойките и жените на гопите незабелязано се завръщат в къщите си. Но на следващата вечер, щом вълшебната луна показва сърпа си, те отново идват още по-жадни да слушат. Като вижда, че жените се възхищават от разказите му, Кришна ги научава да пеят с жестове да изобразяват възвишените дела на героите и боговете. На едни той дава вини (старинна лютня) със струни, които трептят като души, на други - цимбали, звънливи като сърцата на воините, а на трети – барабани, тътнещи като гръмотевици. Той избира най-хубавите жени и ги въодушевява с мислите си. И така, с протегнати ръце, движейки се като в божествен унес, свещените танцьорки представят величието на Варуна, гнева на Индра, когато убива дракона, или отчаянието на напуснатата Мая. Така сраженията и вечната слава на боговете, които Кришна съзерцава в мисълта си, оживяват в щастливо преобразените жени.

Една утрин гопите са се пръснали. Звуците на разнообразните им инструменти, техните пеещи и смеещи се гласове са се отдалечили. Кришна, останал сам под големия кедър, вижда да се приближават към него двете дъщери на Нанда - Сарасвати и Нишдали. Те сядат от двете му страни. Сарасвати обвива ръцете си около шията на Кришна, разтърсва гривните си и казва:

- Ти ни научи на свещените песни и танци и така ни направи най-щастливите жени. Но ние бихме били най-нещастните, когато ни напуснеш: Какво ще стане с нас, когато вече няма да те виждаме? О, Кришна, вземи ни за съпруги - сестра ми и мен - и ние ще бъдем твои верни жени, и няма да те изгубим, и нашите очи няма да бъдат скръбни! Докато Сарасвати говори така, Нишдали е притворила очи, сякаш изпаднала в унес.

- Нишдали, защо затваряш очите си? – пита Кришна.  

- Тя завижда - отговаря Сарасвати през смях, - не иска да вижда ръцете ми, обвити около шията ти.

- Не - прошепва Нишдали изчервена - затварям си очите, за да съзерцавам образа ти, който се е запечатил дълбоко в мен. Ти можеш да заминеш, Кришна, но аз никога няма да те изгубя.

Кришна се замисля и усмихнат разтваря ръцете на Сарасвати, така страстно впити в шията му. После поглежда и двете жени и ги обгръща с двете си ръце. Докосва с устните си първо устните на Сарасвати, а след това очите на Нишдали. В тези две продължителни целувки младият Кришна преживява цялото земно сладострастие. Внезапно той трепва и казва:

- Колко си хубава, о, Сарасвати, ти, чиито устни имат аромата на крина и на всички нежни цветя! Колко си прекрасна, о, Нишдали, ти, чиито мигли скриват дълбоки очи, ти, която умееш да гледаш в себе си! Но как да ви взема за съпруги, когато сърцето ми трябва да се раздели на две?

- О, той никога няма да обича! - казва Сарасвати с досада.   

- Няма да обичам - освен с вечна любов.

- И какво е нужно, за да обичаш така? - пита Нишдали с нежност.

Кришна се изправя и очите му пламтят.

- За да обичам с вечна любов ли? - казва той. - Нужно е да изгасне дневната светлина, гръмотевица да падне в сърцето ми и душата ми да излети от мен до дъното на небесата.

Докато говори, девойките виждат как Кришна внезапно започва да израства. Те се уплашват от него и се връщат разплакани у дома си. Останал сам, Кришна се запътва към планината Меру. Следващата нощ гопите се събират, за да свирят и пеят, но напразно чакат учителя си.

Той е изчезнал и им е оставил само един полъх от своето същество: свещените песни и танци.

---

 Гандхарвите са полубогове, които в цялата индийска поезия покровителстват женитбите по любов.

 В Индия е всеобщо разпространено вярването, че великите отшелници могат да се появяват на далечни разстояния, докато тялото им почива в каталептичен сън.

...Той е изчезнал и им е оставил само един полъх
от своето същество: свещените песни и танци...
Един полъх ... понякога е страшно много ...
Не бях чела за младостта на Кришна.
Поздрави и хубав ден !

към светлите личности, променящи хода на историята и духовността. Вече можем да четем, достатъчно и да разсъждаваме за тези факти:

..Кришна слиза от планината Меру преобразен. Нова енергия блика от цялото му същество. Той събира другарите си и им казва:

- Да отидем да се борим с биковете и змиите. Да отидем да защитим добрите и да погубим злите.
Амин!