Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
19.06 08:23 - нетленна българска красота
Автор: bven Категория: Музика   
Прочетен: 201 Коментари: 1 Гласове:
6



 
                       НАДЯ КОВАЧЕВА, ПЪРВАТА БЪЛГАРСКА ОПЕРНА ПЕВИЦА
                                                НА СЦЕНАТА НА ЛА СКАЛА
                                                         МАЙ 14, 2014 

Автор: Диана Гласнова •

Дори и читателите, които не са големи почитатели на оперното изкуство, сигурно знаят за славата на един от най-големите оперни театри в света – Ла Скала в Милано, Италия. Открит е на 3 август 1778 г. с постановка на операта на Антонио Салиери Europa riconosciuta. След 1830 г. Ла Скала става най-популярната оперна сцена в Италия и място за премиери на най-популярните композитори на Италия – Гаетано Доницети, Винченцо Белини, Джузепе Верди, Джакомо Пучини и др.



                                        image

През 1924 г. на тази сцена пее мецосопраното Надя Ковачева. В продължение на 12 сезона тя има постоянно място в репертоара на Ла Скала. След Надя тук гостуват над 45 български оперни певици и певци (между които се открояват Тодор Мазаров, Елена Николай, Борис Христов, Никола Гюзелев, Гена Димитрова, Райна Кабаиванска), а Николай Гяуров открива сезона на театъра шест пъти.

Надя Ковачева е родена през 1902 г. в София. Нейната майка е домакиня, а баща й – железничар. Едва 10-годишна тя заявява, че ще стане оперна певица. Когато навършва 15 години започва да усъвършенства своя глас и певческа техника при големия български оперен певец и вокален педагог Иван Вульпе. Нейната първа сценична проява е на концерт във Военния клуб. В репертоара й са включени популярните по онова време руски романси, някои арии от „Самсон и Далила” на Сен-Санс и от „Кармен” на Бизе.

През 1921 г. родителите на Надя неочаквано получават наследство. Повярвали в таланта на дъщеря си, те продават някои от наследените парцели земя на улиците „Шипка” и „Сан Стефано” и Надя Ковачева заминава за Рим, за да се яви на конкурс за редовна студентка по пеене в академията „Санта Чечилия”. Пред изпитната комисия изпява ария на Жана д’Арк (Jeanne d’Arc) от „Орлеанската дева” на Чайковски, ария на Далила от „Самсон и Далила” и ария на Керубино от „Сватбата на Фигаро”.

На следващия ден Надя вижда името си на второ място в списъка на приетите студенти! Българката печели битката с над 160 млади и амбициозни кандидати! В консерваторията неин педагог е Пиетро дел Мори, отличен познавач на човешкия глас. Благодарение на него Ковачева овладява и усъвършенства белкантовата си техника.

През 1924 г. Римската опера подготвя „Селска чест” от Маскани. За избора на певците пристига самият композитор. Педагогът на Надя, Дел Мори, е в отлични отношения с него и предлага на вниманието му своята студентка. След като я изслушва, Маскани лично препоръчва младата българка на режисьора на постановката Джанкарло Форцано. Той обаче идва от Ла Скала заедно с примадоната на театъра и е сигурно, че Надя няма да може да я измести. Тогава се намесва Съдбата. Примадоната се отзовава на покана да пее в Париж и вместо дубльорка Ковачева е дебютантка в Римската опера с ролята на Сантуца.

Някъде по това време главният диригент на Ла Скала Артуро Тосканини решава да бъде поставена операта „Садко” от Римски-Корсаков. До ръководството на операта вече са стигнали отзиви за големия успех на Надя Ковачева в Рим и тя е поканена да сключи договор с Ла Скала. В постановката на „Садко” й е поверена ролята на пътуващия певец Нежата. След премиерата, високо оценена от пресата, публиката и специалистите, Ковачева е поканена за ролята на Марфа в „Хованщина”. Успехът й в тази роля е толкова голям, че получава предложение за сключване на 7-годишен договор с Ла Скала, и то като солистка с редовни ангажименти. Така Надя Ковачева заема трайно място в репертоара на най-популярната оперна сцена и влиза в историята на българското оперно изкуство като първия певец, който подписва такъв договор.

В следващите няколко години младата певица гастролира в цяла Италия – Неапол (в ролята на Амнерис от „Аида”), Венеция (като Кармен и Азучена), Болоня, Парма, Генуа, Палермо. През 1929 г. в Ла Скала участва като Ортруд във Вагнеровата „Лоенгрин”. Тази роля утвърждава нейния талант и носи не само продължение на договора й, а и поредица от покани за гастроли в Берлин, Мюнхен и Байройт – крепостта на Вагнер. Тук фирмата „ЕМИ” записва „Лоенгрин” с участието на Надя Ковачева и цяло съзвездие прочути певци. Това е и единственият запис, запазен за поколенията, с гласа на българската певица. Следват гастроли в Париж, Лондон, Виена.

През 30-те години за Ла Скала са традиционни турнетата на трупата в Южна Америка. Център е Буенос Айрес и неговият „Златен театър” – „Колон”. Пътуванията до Южна Америка стават с луксозни презокеански кораби, които са място за нови запознанства, безкрайни обеди и вечери, флиртове и … годежи. На един такъв кораб през 1932 г., на път за Южна Америка, Надя Ковачева среща граф Фиандака, италиански посланик в Аржентина. Дългото пътуване помага на графа да спечели красивата българка и преди пристигането им в пристанището тя казва съдбоносното „да”, въпреки поставеното от Фиандака условие да се откаже от операта, от сцената и от живота си на актриса. На върха на славата си, в разгара на певческата си кариера, Надя приема условието само ако графът се съобрази и с нейното желание: женитбата им да се отложи с една година, за да може да изпълни оперните си ангажименти и да се сбогува със своята публика.

През май 1933 г. Надя Ковачева сключва брак с граф Фиандака. Сватбата им в Рим се превръща в пищна церемония. Семейството се настанява в потомствения замък в Сицилия. След една година се ражда дъщеря им Мария.

Ковачева живее щастливо с Фиандака едва няколко години – графът умира в началото на 40-те. Певицата наследява имения в околностите на Агридженто, с което предизвиква омразата на брата на покойния си съпруг. Той решава да й отнеме наследството и успява да настани Надя в психиатрия. Години наред нейните близки в София не знаят къде е и накрая в Италия пристига сестра й Дора. След много перипетии и с помощта на големия оперен певец Борис Христов, тя успява да открие Надя и я освобождава от клиниката.
Някога световно известна оперна певица, Надя Ковачева продължава традицията на графовете Фиандака в производството на вино и живее със своите внуци и спомени.

Дали Надя Ковачева, графиня Фиандака, някога е съжалявала за прекъснатата на върха на славата кариера? Дали си е помислила, че в името на любовта е платила твърде висока цена? Няма да намеря отговор на тези въпроси. И никой не може да каже каква е била загубата за операта и за почитателите на българската певица.

Но историята на първата българска певица на сцената на Ла Скала ме подсети за едно есе на Иван Андрейчин – поет-модернист, публицист, театрален деец и първи председател на Дружеството на писателите (1913 г.). В него той пише:

„Театърът не е живот. Той е изкуство и като всяко изкуство е илюзия. Животът също е илюзия, но в нея ние сме действащи лица, а не зрители”.

Надя Ковачева умира в имението си през 1989 г. За нея завесата на илюзията живот пада много, много години след завесата на илюзията изкуство



                                   Спасяването на контеса Фиандака


09 Декември 2015,


                       Животът на Надя Ковачева е достоен за филм на Фелини


                                            Автор: Борис Цветанов

В края на януари 1959 г. Никола Гешев получава във Вашингтон шифрована грама от Иван Михайлов, живеещ в градче някъде в Италия: „Тръгни веднага – една българка е в опасност!“.
В дома на легендарния щаб на ВМРО българският топ полицай за всички времена намира като гост световния бас Борис Христов. Той веднага започва с това, че българката, която е в опасност, се казва Надя Ковачева, по съпруг Фиандака – италианска контеса. Тя е пяла в „Ла скала“ от 1926 г. до 1936 г. Оттогава оперите, в които е изпълнявала главна роля, не се играят там, за да не се понижи нивото.

Преди години примата е помогнала на Борис Христов, когато пристига в Рим. Джулиета Симионато, заместила Надя на сцената, чува как младия бас пее и отива при контесата, като й съобщава за изключителния й сънародник. Тя го приема в дома си през 1943 г., въпреки че е млада майка с дете на една годинка, дава му възможност да разучава партии, предоставя му дрехи на съпруга си и го запознава с директора на Миланската скала Тулио Серафини. Така Борис Христов стъпва на голямата сцена, благодарение на Надя Ковачева и сега се чувства длъжник, защото е научил за трагедията й.

През 1936 г., след турне в Аржентина, гласовитата българка пяла на кораба, на който пътувал посланикът на Италия в Буенос Айрес – маркиз Микеле Фиандака. Той е от потомствен аристократичен род в Италия (от Агридженто – древен град в Сицилия, в областта Палермо, б.а.), дал на страната държавници, дипломати и един папа – Пий Х (1903-1914). Фиандака е бил дипломат в СССР, Египет, Франция и Аржентина.
На кораба между Надя и Фиандака пламва любов от пръв поглед. Решено е още със слизането от плавателния съд да се оженят, но условието е жестоко: тя да се откаже от сцената. Графовете Фиандака не могат да приемат майката на наследниците на първородния син на Микеле Фиандака да е певица.

И Надя се съгласява, а освен това приема и католичеството.
След скандал с Мусолини през 1941 г. Микеле Фиандака напуска дипломацията. Семейството живее в Рим и Агридженто. Надя поема грижата за 20-те хиляди декара лозя, маслини, портокали и винарна, като е обожавана от местните жители, защото прекарвала повечето от времето си с тях на полето. В Рим Микеле открива салон за изящни изкуства, то се знае – без музика.
През 1942 г. се ражда дъщеричката им Мария-Пия. Но идилията свършва през 1955 г., когато (вероятно не без помощта на брата и сестра си) Микеле умира. Роднините му решават да се разправят с българката.

Във водохранилището на замъка в Агридженто е подхвърлен труп. Пускат се слухове, че това бил нейният любовник. Появяват се призраци. Съмнителен полицейски шеф започва да се навърта из двора на замъка и да тормози контесата. Тя се надсмива над всичко.
Но един ден изчезва безследно...
И едва наскоро Борис Христов получава малка бележка, в която тя го уведомява, че е затворена в една психиатрична клиника на някой си д-р Албертини, близо до Агридженто.
От България пристига да й помогне сестра й Дора Велкова, но срещу нея са извършени покушения. Тя се настанява в хотел, но живее там барикадирана. Не й казват никаква помощ нито полиция, нито прокуратура.

Става ясно, че братът и сестрата на графа са успели да затворят Надя в психиатрията с помощта на местната мафия – все пак всичко се случва в Палермо – сърцето на сицилианската Коза ностра. Надя е в положението на Мария от „Парижките потайности“.
Сега в разговора се намесва Иван Михайлов. Неговата секретарка Жана Мамарчева е омъжена за Антонио Алфано, нещо повече от мафиотски бос – капо ди тути капи – бос на босовете.

Ред е на Никола Гешев: Оттук насетне той поема грижата за контеса Надя Фиандака.
Първата му работа е да се свърже с Алън Дълес. Иска да му осигури достъп до Лъки Лучано. Най-великият от всички американски мафиоти в момента живее в недостъпна вила край Неапол. След това търси съдействие от специалисти от ЦРУ в осигуряването на среща с трима от най-известните психиатри в света.
На другия ден вратите на недостъпната вила се отварят за посещението на Гешев, който се представя като господин Никос. Щастливият Лъки току-що се е измъкнал сух от водата при залавянето на голяма пратка наркотици в хотел „Рур“ в Ница от агенти на ФБР и френската „Сюрте“. Смята се, че това е станало само с помощта на ЦРУ.

На безупречен италиански Никола Гешев му казва: „Вие сте член на благородното общество Онората сочиета – Дружество на честта. По ненарушимите му закони членът е длъжен да не отказва услуга на човек, услужил някога на клана. А преди 18 години аз, тогава в София, си затворих очите за вашия човек Вито Дженовезе, дошъл в града ми да тегли куршума на Хитлер, който, за съжаление, не пристигна на посещение така, както вие смятахте, че ще стане...

Ето молбата ми, дон Лучано: в Агридженто мафиотски клан е помогнал на непочтените графове Фиандака да затворят в лудница съпругата на починалия си брат, за да присвоят именията, замъка и богатствата на фамилията... Обработили са и непълнолетната дъщеря на жената, която е една от най-великите оперни прими на света... Аз мога и без ваша помощ, дон Лучано, но не искам кръв. Искам само кланът да остане настрана, докато аз се разправям с непочтените роднини“.

„Дон Никос – отвръща Щастливият Лъки, – това, което казвате, е ужасно – да затворят една дама в лудница, за да заграбят имот – това не са хора... Може да бъдете спокойни, че в цяла област Палермо няма да се намери и един мафиот, който да ги подкрепи тия брат и сестра“.
Два дни по-късно пред психиатричната клиника на д-р Албертини спират три луксозни черни лимузини. От първата и третата слизат по трима мъже в черно с ръце в десните си джобове. От средната излиза леко прегърбен мъж, на видима възраст около шестдесетте, отваря една след друга задните врати и от там се измъкват трима солидни възрастни мъже с издути традиционни медицински чанти. Пред входа вече е застанал чинно д-р Албертини, разпознал в неканените си гости светилата на европейската психиатрична наука.

„Господин Албертини – обръща се Никола Гешев към собственика на клиниката, - мисля, че за вас е чест да посрещнете тия трима изтъкнати специалисти. Те са тук, за да извършат експертиза на ваша пациентка, която, сигурен съм, ще обезсили предишната експертиза, направена преди време от недобросъвестни медици, на които сте се предоверили, а те просто са постъпили непочтено срещу пациентката ви, притиснати от влиятелни представители на местната мафия... След малко тук ще пристигнат още прокурорът на Палермо, както и съдия следовател от областно ниво. Но вие няма какво да се притеснявате. Е, ще бъдете вероятно укорен за недоглеждане, но ще го понесете... Разбира се, това ще стане само при условие че на драго сърце ще отворите вратите на клиниката си пред всички нас“.

„Но моля ви се – отвръща д-р Албертини, – за мен е чест да посрещна моите учители в професията и да помогна да се поправи грешката, за която говорите“.
Докторът е наясно как стоят нещата, защото вече се е обаждал по телефона на мафиотите, но от там са му отговорили: „Дон Албертини, вече се оправяйте сам“.
Час по-късно световните светила са подписали акта, че Надя Ковачева, контеса Фиандака, никога не е имала психично заболяване и не е невменяема.
Скоро тя връща отнетите й с клевети и фалшификации имоти на маркиз Фиандака. Разбрала цялата истина, при нея се връща и дъщеря й Пия.

Пръв в България описва историята на Надя Ковачева биографът на българската опера Марин Бончев. Научил за нея от списание „Отечество“, руският режисьор Никола Машченко веднага изпраща на Бончев писмо, в което го моли да напише сценарий за филм, като добавя, че съдбата на Надя е достойна за лента на Фелини.
За съжаление, скоро след това, през 1988 г., на 87-годишна възраст контесата умира. Гробът й, заедно с този на съпруга й, не са в семейната гробница, а встрани и над тях има статуя на плачеща жена, изваяна от черен мрамор. Според Пия, последната мисъл на майка й била за България.
Самата тя през шестдесетте години на миналия век се омъжва за сина на кмета на Агридженто – барон Пиетро де Микеле..



Гласувай:
6
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. troina - добро утро,Любимке!
19.06 10:49
обидена съм ..аз...
защо не ми отговаряш..поне едно,„здрасти“,Юлия..
та, аз съм толкова сериозна, чак ..ревнива към твоите повествования..
здраве, и любов да е,хубаво лято ти пожелавам..
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: bven
Категория: Поезия
Прочетен: 9135070
Постинги: 2091
Коментари: 11685
Гласове: 29950
Календар
«  Декември, 2018  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31