Трудно е да се пише и говори за това наше въстание - всичко се знае, за всичко се говори с апломб...Но какво от това? Минава и заминава - край ушите, край душите ни и може би си стои винаги в сърцата - там, където вход няма и всеки не може да бърка. Защото от рождението до смъртта си ние го носим  в сърцето - с първите песни на Чинтулов, със    самодивите на хаджи Димитър и с баташката епопея. Между онова време и днес има много преживяно и натрупано - история, която се учи, пише и пренаписва,  с изнесени нови факти и под нов диктат.  Манипулирана, тази същата история на Раковски, Ботев, Райна Княгиня и Петлешков говори само на тези, които искат да я чуят. 

Както се случва често, това въстание е родено преждевременно, като недоносено дете и  предизвикано от предател,чието име е забравено, но довело до трагични и съдбовни последици за всеки един човек, род и цялата страна. Мнозина  участват в него и дават своя принос и сили според възможностите си - да се противопоставят на насилниците, както и доколкото могат! Така  приемат и последващите събития - от радостта и еуфорията на свободните мигове, до отрезвяващата истина на погрома и разрухата, пожарите и смъртта. 

Тези факти  някак набързо се съобщават в официалните доклади, подминават се лесно и не оставят време за усещане на този исторически миг, белязал нашата ДНК, нашето подсъзнание и водещ до примиренческото "каквото е писано - това  ще стане!". 
  Десетилетия наред българите, където и да живеят, носят миналото на челото си, синилата на бича и теглото. Вече дори не се пеят песните на въстаниците, нито призивните стихове на чинтуловия самотен юнак, който зове своите братя. Забравени са и извезаните думи "Свобода или смърт" на четническите знамена. Само се споменава на празниците и героизма на героите - опълченци, участници в четите и въстанието, запазили и извоювали с нечовешка храброст свободата на старопланинския връх Св.Никола, както и на България!

След въстанието, знае се - погром, пожари и смърт навсякъде. Толкова много и толкова безчовечно е това, че дори спящата Европа е събудена от апелите на будните души. Тези, които са видели с очите си, разказват на другите. Едни вярват, други - отричат или не искат да повярват, но  бедната майка България със своя героизъм и скръб разчувства европейския елит. Така, събрани и мислещи хладнокръвно, те решават вкупом съдбата ни - освобождение - да има, но такова, каквото на тях им е удобно. Ще въкръсне отново тази държава, но с нови граници, под ново име, прекроена по чужди интереси и с нови функции. Другите - същи хора, със същия  бит и живот - ще бъдат под други владения.

Така и става - кръвта на хилядите герои е основата, на която се изправя отново тя - България! И започва строежът на нов живот и с  нови мечти... до следващото въстание!
Стани, стани, юнак балкански!
   

Туркия ке падне..."
От ранната сутрин на днешния ден е мисля за това велико събитие в нашата история.
Предателство, първа пушка, Кървавото писмо, погроми,жертви, Батак, Перущица ... , но Бенковски казва - Знаем, че ще ни колят, но ние така ще врещим, че цяла Европа да ни чуе.
Чува ни и Европа и Русия...
И ...идва 3 март 1878 г!
Поклон пред героите!

Хубаво е, Катя, да си припомняме всичко, написано и знайно за този героичен факт. Да го знаем и да се чувстваме отговорни пред героизма и пролятата кръв на тези хора. Понякога книгите и статиите не са достатъчни. Липсва прекия допир на новите поколения до тази част от нашата история. И всички сме участници в случващото се в момента. Дано бъдещите моменти са по-благодатни.
Честит Български Великден!