Разбира се Луцифер отлично е знаел, че с тази функция на ума може да се спекулира безкрайно, тъй като материя и разум никога не са в една и съща позиция - те никога не са еднакво мотивирани. Развитието, усъвършенствуването на материята довежда автоматично до смяна на съдържанието на критериите, тоест пренастройват се постоянно сетивните мотиви. Еволюционният опит се оказва съдържателен и значим само за определен брой поколения - за дадения цикъл от развитието?

Ето тайната защо Луцифер прие образа на Змията - на мъдростта в цикъла. Не въобще на мъдростта, присъща на съществата от духовните планове, където беше Адам преди да яде от плода. Всяко поколение, придобивайки нов опит, оказващ се само допълнение към базата на предишния, привнася своите "поправки", а това е безкраен процес. Усъвършенствуването на критериите чрез отношението става база, която всъщност е толкова подвижна, че рано или късно се оказва неточна. Времето пълзи като змия - неусетно, тихо се приплъзва и изчезва в пространството, докато изтече Цикълът и Човекът се оказва неспособен да изгради съзнание, контролиращо поведението и волята. Особено волята.

Духовността потъва все повече и повече в материалната неустойчивост, подвижност и разнообразие. Човекът в крайна сметка не може да установи контакт с другите духовни светове около Земята и остава подчинен на Княза на този свят. Това е истинската цел на Луцифер. В този кошмарно гъвкав процес отношението се превръща, трансформира се, все повече и повече, все по-цялостно, все по-динамично! Докато се превърне в неуправляем процес, изразен най-точно чрез МОДНОСТТА, тоест докато стане повсеместен колективен критерии. Това е Второто, което Луцифер внедрява в човешкия ум. Процесът е прикрит под илюзията за лична свобода и предпо­читание. Защото когато тази илюзия липсва е или фашизъм или комунизъм, тоест тоталност, наложена чрез закона и държавата. Парадоксът е, че всички опити на ума да проникне дълбоко в процесите на собствените си функции води до двете крайности на собствената му висша дейност - философията или религията.

Всяка философска система, било тя личностна или колективна, (школи и течения) се опитва именно това да осъществи - критерии, обясняващи кардинално всичко, което умът обхваща и осъзнава. От своя страна тя, философията, най - често стига до собственият си парадокс да бъде дуална: идеалистична и материалистична, като принцип на позицията й. Какво друго е това, ако не е демонстрация на два критерия за едно и също?! Противоположни в случая означава неустановени, подвижни. Така философията се самоотрича като невъзможна да синтезира по умствен път единен критерий за основния си въпрос. В последна сметка, на даден етап от цикъла, тя е просто една мода на времето и на социалните умове. А не рядко и на диващината, както беше с фашизма и комунизма.

В религиите този процес е още по - драстичен, въпреки че същността на религиозните доктрини е коренно различна от философията. Религията се различава главно по две неща от философията:

1/ по Догмата, която е табу за ума и по Канона, който е ритуал за поведение. И докато догмата е абсолютно неподвижна, то ритуала, канонизацията му, търпи известни промени, стигащи рано или късно до изместване на целите и смисъла на догмата.

В това се крие основанието и разрушителната дейност на сектите. Имаме предвид всички не канонични отклонения в религиозните доктрини, сътворени от непосветени водачи, независимо за коя религия става въпрос. Те рано или късно променят смисъла на установения критерий за БОЖЕСТВОТО, налагайки промени, които се базират само на тяхното ново, различно от традицията, отношение към догмата и ритуала. Затова Христос многократно повтаря: Аз дойдох да изпълня закона!

2/ По това, че религиите са разумно изградени институции, целящи съзнателно единение с Божеството - с духовния канон. Тук божеството е мост за развиване на духовността, потисната от нарасналата интелектуалност на ума. Затова всяка религия е една или друга форма за общение с изгубеното или деформирано минало. Тази е голямата битка на Луцифер с Бога заради Човека - да не се пробуди изгубеният критерий за висшето, за космичното присъствие, защото тогава Луцифер няма власт над устремения към вселената човешки ум. Той е Княз на Земята - планетарен Дух.

Христос - Синът на Висшата духовна Триединност смело заявява: "Аз Съм Алфа и Омега! Схваналите същността на учението Му, ще изпълнят закона и ще пробудят в себе си желание за богоподобие. Придобитият в циклите опит ще даде нужната основа за оценка и заемане на ясна позиция.

В последна сметка Религиите също се оказват неспособни да удовлетворят развиващият се критерий на човека за цялостно осмисляне на микро и макро света. Това е особено явно в старите религии, когато още Бога - Творец не е ОТЕЦ и се намира извън човека. След Христос (това не се отнася за българите, които от край време са имали Един бог - Танг – Ра) Богът става БАЩА и се оказва вътре в човека.

Следователно Човекът вече може да Го самосъзнае чрез Себе си - чрез своя ум, а не чрез интуицията , както е до този момент. Ето най - великото дарение на Христос към разума на човека - смиреното богоподобие. Това може да даде резултат , само ако човекът истински е осъзнал Бога като Себе си (формата), чрез Себе си (действието) и посредством висшето Себе (идеите си).