Завоюването на Индия от ариите създава една от най-бляскавите цивилизации, които някога са съществували на земята. Ганг и нейните притоци виждат как се раждат велики империи и обширни столици като Айодхя, Хастинапура и Индрапашта. Епическите разкази на „Махабхарата" и популярните космогонии на пураните, които  съдържат най-старите исторически предания на Индия, говорят с удивление за царските богатства за героичното величие и за рицарския дух в тия отдалечени векове. Няма нищо по-гордо, но и нищо по-благородно от тези арийски царе на Индия, изправени на бойните си колесници, пълководци на армии от слонове, конници и пехотинци. Ето как един ведийски жрец посвещава своя цар пред събралото се множество: „Доведох те сред нас. Целият народ желае това. Небето е твърдо, земята е твърда, тези планини са твърди; нека и царят на семействата да бъде твърд." В един по-късен сборник от закони, в Манава-дхармашастра, четем: „Онези владетели на света, които в усърдието си да се сражават развиват силата си в битката, без някога да обърнат лицето си, след смъртта си се изкачват направо на небето." Всъщност царете се мислят за потомци на богове, за техни съперници, а се готвят и те да станат богове. Синовното послушание, воинската смелост, примесена с чувство на великодушно покровителство над всички - ето идеала на мъжа. Колкото до жената,  индийският епос, покорен слуга на брахманите, ни я представя единствено като вярна съпруга. Нито Гърция, нито северните народи са изобразявали в поемите си толкова благородни и толкова възторжени съпруги като страстно любещата Сита или нежната Дамаянти.

Онова, за което индийският епос мълчи, е дълбоката тайнственост на смешението на расите и бавното разпространяване  на религиозните идеи, които внасят дълбоки промени в социалната организация на ведийска Индия. Чистокръвните арии завоеватели са заварили твърде смесени и твърде низши раси, в които жълтият и червеният тил са се кръстосвали в множество оттенъци. И така, индийската цивилизация изглежда като грамадна планина, в чиято основа стои черната раса, по склоновете й - хора със смесена кръв, а на върха - чистокръвните арии. Тъй като деленето на касти първоначално не е строго, са допускани големи смешения между тези племена. Чистотата на завоевателите все повече се размива през вековете, но и досега се забелязва преобладаването на арийския тип във висшите касти и на черния тип - в низшите. Ето защо от мътните утайки на индийското общество винаги се е издигала - като миазми от джунгли, смесени с миризмата на дивите зверове - гореща пара от страсти, смес от разпуснатост и свирепост. Изобилната черна кръв е придала на Индия специфичния си цвят. Тя е изтънчила, изнежила расата. Чудното обаче е, че въпреки това смешение, преобладаващите идеи на ариите са могли да се задържат на върха на тази цивилизация при толкова революции.

Ето как може да бъде определена етническата основа на Индия: от една страна, духът на бялата раса с моралното си чувство и с възвишените си метафизични стремежи и от друга страна, духът на черната раса; със страстната си енергия и с разлагащата си сила. Какви предания съществуват в древната религиозна история на Индия за този двоен дух?

В най-древните легенди се говори за една Слънчева и за една Лунна династия. Царете от Слънчевата династия твърдят, че произхождат от слънцето, другите се мислят за синове на луната. Но този символен език прикрива две противоположни религиозни схващания и показва, че тези два типа владетели са свързани с две различни религии. Обожаването на слънцето приписва мъжки пол на Бога на вселената. Около него се завърта всичко най-чисто във ведийската традиция: науката за свещения огън и за молитвата, езотеричното понятие за върховния Бог, уважението към жената, обожаването на прадедите, изборното и патриархално царуване. Обожаването на луната приписва женски пол на божеството и под негово влияние религиите от арийския цикъл винаги са обожавали природата, често дори сляпата, безсъзнателна природа в нейните буйни и страшни проявления. Тази религия клони към идолопоклонството и към черната магия, благоприятства многоженството и тиранията, поддържани от страстите на масите. Борбата между синовете на слънцето, синовете на луната, между Пандавите и Кауравите, съставя сюжета на великия индийски епос „Махабхарата", която представлява кратка история на арийска Индия преди окончателното установяване на брахманизма. Тази борба изобилства с ожесточени сражения, със страшни и нескончаеми приключения. Във величествения епос Кауравите лунните царе - побеждават Пандавите, благородните деца на слънцето; пазителите на чистите обреди биват свалени от престола и  прогонени. Те бродят, криейки се в горите, намират убежище при пустинниците, облечени в дрехи от дървесна кора и с тояги на отшелници.

Нима низките инстинкти ще възтържествуват? Нима силите на тъмнината, олицетворени в епоса от черните ракшаси, ще надделеят над лъчезарните деви? Нима тиранията ще премаже с бойната си колесница цвета на народа и вихърът на лошите страсти ще разруши ведийския олтар, ще изгаси свещения огън на прадедите? Не, Индия едва започва религиозната си еволюция. Тя ще развие метафизичния и организаторския си гений с установяването на брахманизма. Жреците, които бяха служили на царете и на племенните вождове под името пурохита (надзиратели на жертвоприношенията на огъня), вече са станали техни съветници и министри и придобиват големи богатства и значително влияние. Но те не биха могли да дарят кастата си с върховна власт, да станат неуязвими дори от царете без помощта на хората, които олицетворяват всичко най-самобитно и най-задълбочено в духа на Индия. Тези хора са отшелниците.

От незапомнени времена отшелниците живеят в обители вдън горите, по бреговете на реките или в планините, край свещените езера. Понякога те се усамотяват, понякога се събират в братства, но винаги са обединени в един дух. Те се преживяват като духовни царе, признават се за истински господари на Индия. Наследници на древните мъдреци, на ришите, те обладават тайното тълкуване на Ведите. В тях живее духът на отшелничеството, на тайната наука, на висшите сили. За да усвоят тази наука и да постигнат силите, те са презрели всичко - глада, студа, палещото слънце, ужаса на джунглите. Беззащитни, те прекарват живота си сред молитви и размишления в дървените си колиби. С гласовете си, с погледите си те призовават или прогонват змиите, укротяват лъвовете и тигрите. Щастлив е онзи, който бъде удостоен с благословията им - девите ще бъдат негови приятели! Тежко на онзи, който ги нарани или убие - тяхното проклятие, казват поетите, преследва виновния до третото му прераждане. Царете треперят пред техните заплахи и странно, отшелниците предизвикват страх и у самите богове. В „Рамаяна" един цар, станал отшелник – Вишвамитра, добива такава власт и такава сила с аскетизма си, че дори боговете треперят за своя живот. Тогава Индра му изпраща най-пленителната от апоарите, която идва да се къпе в езерото пред самата колиба на светеца. Небесната нимфа прелъстява отшелника, от тяхното съединяване се ражда един герой и съществуването на вселената е осигурено за няколко хилядолетия. Зад тези поетически хиперболи се съзира действителната и голяма власт на отшелниците, които, надарени с голям пророческа дарба и със силна воля, управляват бурната душа на Индия от дълбините на своите гори.

От средите на отшелническото братство ще избухне жреческата революция, която създава от Индия най-страшната теокрация. Победата на духовната власт над светската, на отшелника над царя, от която се ражда силата на брахманизма, е спечелена от един първостепенен реформатор. Помирявайки двата борещи се духа - на ариите и на чернокожите, на слънчевите и лунните религии,  този божествен мъж става същинският създател на националната религия на Индия. Освен това, с учението си този мощен гений подарява на света една нова идея с колосално значение: идеята за Словото Божие и за въплътеното и проявено в човека божество. Този първенец сред месиите, този първороден син на Бога е Кришна.

Легендата за него е ключова, защото обема в себе си и представя в образи цялото брахманистко учение. Само че тя изглежда разпръсната и неясна в традицията поради това, че индийският дух е напълно лишен от пластическа сила. Обаче смътният и хиперболичен разказ на Вишну-пурана съдържа исторически данни за Кришна, които имат индивидуален и забележителен характер. От друга страна, Бхагавадгита, този чудесен откъс, вместен във великата поема Махабхарата и считан от брахманите за една от свещените книги, съдържа в цялата си чистота учението, което се приписва на Кришна. При прочита на тези две книги фигурата на великия индийски религиозен деец изпъква с убедителността на историческата истина. Ще разкажем историята на Кришна, като се опираме на тези два извора, единият от които представя народната традиция, а другият - традицията на посветените.

В началото на епохата Кали-Юга, около 3000 г. пр. н. е. (по хронологията на брахманите), жажда за злато и власт царува в света. В течение на много векове, казват древните мъдреци, Агни, небесният огън, който образува славното тяло на девите и пречиства душите на хората, излива върху земята своите етерни излияния. Но палещият дъх на Кали, богинята на Желанието и на Смъртта, който излиза от земните пропасти, обладава тогава всички сърца. Справедливостта тържествувала при благородните синове на Панду – слънчевите царе - които се подчиняват на гласа на мъдреците. Те били победители, но прощавали на победените и се отнасяли към тях като с равни. Но откакто синовете на слънцето са унищожени или свалени от престолите, а малкото им потомци се крият при отшелниците, несправедливостта, славолюбието и омраза- та надделяват. Непостоянни и лицемерни като нощното светило, което приемат за свой символ, лунните царе водят помежду си безпощадна война. Един от тях обаче успява да подчини всички други чрез страх и особено обаяние.

В Северна Индия, на брега на широка река, блести могъщ град. В него има дванайсет пагоди, десет дворци, сто врати, защитени с кули. Многоцветни знамена, прилични на крилати змии, се развяват над високите му стени. Този град е надменната Матхура, непревземаема като крепостта на Индра. В нея царува Камса - с лошо сърце, с ненаситна душа. Той търпи около себе си единствено роби. Смята, че владее само онова, което е повалил на земята, а онова, което владее, му се вижда нищо пред другото, което му остава да завоюва. Всички царе, които признават обожаването на луната, вече са му се поклонили. Но Камса има намерение да покори цяла Индия - от Ланка до Химават. За да изпълни това свое намерение, той се съюзява с Каланеми, господаря на планините Вандя, могъщия цар на яванците, хора с жълти лица. Като последовател на богинята Кали, Каланеми е изцяло отдаден на мрачните изкуства на черната магия. Наричат го приятел на ракшасите, или на блуждаещите нощем демони, и цар на змиите, защото с тези влечуги вселява ужас и страх сред народа и неприятелите си. Насред една гъста гора се намира храмът на богинята Кали, изсечен в скалите - огромна черна пещера, чието дъно никои не е стигал, а входът й се пази от великани с животински глави, издялани в скалата. Там водят онези, които искат да се поклонят на Каланеми, за да придобият от него някаква тайна власт. Той се появява на входа на храма сред кълбо от чудовищни змии, които се вият около тялото му и се изправят, когато той им даде знак със скиптъра си. Той принуждава данъкоплатците си да коленичат пред тези животни, чиито сплетени глави се издигат над техните. През това време шепне някакво тайнствено заклинание.

Твърди се, че онези, които изпълняват този обред и се покланят пред змиите, добиват неизброими богатства и всичко, което желаят. Но те попадат безвъзвратно под властта на Каланеми. Отдалеч или отблизо, те стават негови роби. Ако се опитат да не му се покорят, да се избавят от него, то им се струва, че виждат пред себе си страшния магьосник, заобиколен от влечугите и техните съскащи глави ги обкръжават, а обайващите им очи ги парализират. Камса иска да се съюзи с Каланеми. Царят на яванците му обещава да владее земята при условие, че вземе дъщеря му за съпруга. Горда като антилопа и гъвкава като змия е дъщерята на царя магьосник, хубавата Нисумба със златните обеци, с абаносовите гърди. Лицето й прилича на тъмен облак, осенен от луната със синкаво отражение, очите и - на две светкавици, алчната и уста - на вътрешността на червен плод с бели семки. Човек би я помислил за самата Кали, богинята на Желанието. Скоро тя става пълновластна повелителка на сърцето на Камса  и като разпалва всички негови страсти, тя го превръща в пламтящо огнище. В двореца на Камса са събрани жени от всички цветове, но той слуша само Нисумба.

- О, ако имам син от тебе - й казва той - ще го направя свой наследник. Тогава ще бъда господар на земята и от никого вече няма да се страхувам.

Нисумба обаче няма син и сърцето й негодува от това. Тя завижда на другите жени на Камса, чиято любов е плодотворна. Чрез баща си извършва много жертвоприношения на Кали, но утробата й остава безплодна като пясъка на пустинята. Тогава царят  на Матхура заповядва пред цялото население на града да се извърши велико жертвоприношение на огъня и да се призоват всички Деви. Жените на Камса и народът присъстват на това тържествено жертвоприношение. Коленичили пред огъня, жреците с песни призовават великия Варуна, Индра, ашвините и марутите. Царица Нисумба се приближава и хвърля в огъня с предиз- викателен жест шепа благовонни треви, произнасяйки заклинание на непознат език. Димът се сгъстява, пламъците се извиват, а жреците уплашени извикат:

- О, царице, не девите, а ракшасите минаха над огъня. Твоята утроба ще остане безплодна. Камса се приближава към огъня и казва на Жреца:

- Тогава кажи ми коя от жените ми ще роди повелителя на света!
В този момент Деваки, сестрата на царя, също се приближава към огъня. Тя е девица; с чисто сърце, прекарала детството си в предене и тъкане и живее като в сън. Тялото й е на земята, но душата й като че винаги се намира на небето. Деваки коленичи смирено, молейки девите да подарят син на брат й и на хубавата Нисумба. Жрецът погледа огъня и девицата и внезапно възкликва уди­вен :

- О, царю на Матхура, никой от синовете ти няма да бъде повелител на света! Този повелител ще се роди от утробата на твоята сестра.
Голяма е уплахата на Камса и яростта на Нисумба при тези думи. Когато царицата остава насаме с царя, тя му казва: Деваки трябва да загине!

- Как - отговаря Камса - да погубя сестра си? Щом девите я покровителстват, те ще ми отмъстят.

- Тогава - отвръща Нисумба, изпълнена с буйна ярост - нека тя царува вместо ме­не, нека сестра ти роди онзи, който позорно ще те погуби. Но аз вече не искам да царувам с един страхливец, който се плаши от отмъщението на девите и ще се завърна при баща си Каланеми.

Очите на Нисумба изпускат искри, обеците се разлюляват край черната и лъскава шия. Тя пада на земята и хубавото й тяло се загърчва като побесняла от ярост змия. Кам­са, уплашен, че ще я загуби, и обзет от страш­но сладострастие  е поразен от ужас и за­маян от желание.
           - Добре! - казва той. - Деваки ще загине, но не ме напускай!
Тържествуваща светкавица блясва в очите на Нисумба, кръвта заруменява черното и лице. Тя стремително става и обгръща с гъвкавите си ръце опитомения тиранин. Пос­ле, като го докосва с абаносовите си гърди и го целува с пламтящите си устни, тя прошепва тихо:

- Ние ще принесем жертва на Кали, богинята на Желанието и на Смъртта и тя ще ни подари син, който ще стане повелител на света!
Още същата нощ обаче пурохита, надзирателят на жертвоприношенията, вижда насън цар Камса, който измъква меча си и го насочва към своята сестра. Той веднага отива при девицата Деваки, съобщава й, че смъртна опасност я заплашва и заповядва да избяга при отшелниците, без да се бави. Предупредена от жреца на огъня, Деваки излиза от двореца на Камса, предрешена ка­то покаяница, и напуска града Матхура, без никой да я забележи. Още на разсъмване войниците идват да търсят сестрата на царя, за да я убият, но намират стаята й празна. Царят пита градската стража. Те отговарят, че вратите са били заключени през цялата нощ, но че на сън те са видели мрачните стени на крепостта да рухват, поразени от свет­ли лъчи, а една жена да излиза от града по техния път. Камса разбира, че непобедима сила покровителства Деваки. И оттогава страх прониква в душата му и той започва да ненавижда сестра си със смъртна омраза.
                                                                                   следва..