...Аз съм друг тип талант. Друг тип глас. И ако не ви харесва, не идвайте да ме слушате. Но когато аз съм на сцената, няма да правя това, което прави Кабайе. Аз утвърждавам моя талант, това е като цветята. Можеш ли да ме убедиш, че лалето е по-грозно от розата? Всеки талант интерпретира, абсорбира, дава на публиката, обогатява.
В момента, в който започнеш да имитираш Калас, ти не си нито ти, нито Калас, нали? Трябва да бъдеш истинският ти! С всичко, което имаш. Всеки талант е като една звезда, свети със собствена светлина. Аз искам всичките тия звезди с хубави светлини, всичките тези цветя, които Господ е създал като таланти, да бъдат в моята градина, да се наслаждавам на тях. Като птиците в райските градини..
                                                         г.димитрова




ЖИВОТЪТ Е ЕДНА СВЕТКАВИЦА, една светкавица в тъмното. Животът, както казват италианците, е едно показване от балкона... Имат много хубави поговорки. Аз например винаги си я повтарям тая: "Когато Господ ти затваря една врата, Той ти отваря порта, но трябва да почакаш..."



НА СЦЕНАТА, когато ти е даден типажът, ти трябва да имаш, да кажем, един враг или един човек, който играе твоята власт, както е в "Борис Годунов". Борис няма да е Борис, ако всички около него не му се кланят. Или аз ще играя любовна роля, ще се правя на влюбена, а пък тенорът срещу мен въобще да не е влюбен, защото е неспособен артист - това е ужасно неприятно. Тогава ти си един добър кон, впрегнат с едно магаре. И си делиш с него успеха.




Когато се запознах с моя импресарио през 1980 година, Тони Русо - за Америка, настоявах да пея Тоска, в "Метрополитън". Но той каза: "В "Метрополитън" Тоските са много фини" (през 80-те бях много по-пълна отсега). Изпях я обаче чак сега и Ливайн ми каза, че не са имали такава Тоска. Такъв глас в тая къща, в този дом на операта, не са чували. Тия десет спектакъла, които изпях през октомври, имам още единадесет през следващите два сезона. "Турандот" отделно и Амнерис за първи път ще пея тук. Значи всичко е съдба, въртележка.




Пях в Буенос Айрес, пях в "Скалата", после "Турандот" тук през 87-а, "Карнеги хол". Много голямо бе очакването. Направих едно "Набуко". Нея вечер концертът ми съвпадна със стогодишнината на "Метрополитън" и в операта имаше една огромна торта, стокилограмова. Имаше тържествен концерт и журналистката, която трябваше да отразява и двете събития, писа, че трябвало да се разкъса някак си и тичала между паузите да слуша и мене, и концерта, и накрая писа, че решила да остане в "Карнеги". Тортата в "Метрополитън" не заслужавала Гена Димитрова. На другия ден това бе хитът в "Ню Йорк Таймс", посветиха ми цялата първа страница на "Опера Нюз".



МОТИВАЦИЯТА МИ В ЖИВОТА... Всеки трябва да има някакви правила и аз от години живея по тези правила. Там, където има омраза - да нося обич. Там, където има обида - да нося прошка. Там, където има несъгласие - да внасям разбиране; където има съмнение - да внасям вяра; където има грешка - да докажа истината. Където има безнадеждност - да нося надежда; където има тъга - радост; където е тъмно - да открехвам светлината.

Винаги търся начин да утешавам, вместо да бъда утешавана да разбирам, вместо да бъда разбирана... Да обичам, вместо да бъда обичана. Това е една моя молитва на свети Франциск... Аз много рядко съм търсила и в мъката си да бъда утешавана. Слава Богу, че Господ ми е дал достатъчно сила.



ГЛАСЪТ МИ... на какво да го сравнявам?... Ами на ония състезатели с лодките или автомобилите за надбягване. Само че те си имат механик, а пък ние нямаме. Това е спецификата на нашия инструмент, че е вграден вътре в нас. Ако е едно пиано, ще викнеш акордьор, ти не можеш да го носиш със себе си. Ако е цигулка, затваряш я, гледаш да бъде на сухо. А при нас здравното, хормоналното състояние е, което ръководи дишането и самия глас.




Хигиена на гласа, няма студено, няма много топло, няма много сухо, няма влажно. Яденето, емоциите и като го съблюдаваш, ужасно те затормозява, защото те лишава от нормален начин на живот. Живея по хотели. Цял живот пътуване. Добре, ходиш някъде, имаш познати, отидеш на гости един-два пъти, щураш се по улиците, магазините, музеите и цял живот така. Изкарваш дни пред телевизора, заровен в книги.
Аз особено хоби нямам. Освен да чета всичко, което става по света. Няма ден, в който да не говоря с България. Всичко искам да знам. Даже някой път ми казват: "Ама какво да ти казвам, защо звъниш пак?" Защото съм сама...Маргинал. За там сме чужденци, за тук сме чужденци.



Имам много силен Сатурн, който не ми позволява да се отпускам. Аз не съм човек например, който се забавлява много. Обичам да общувам, да съм с хора, не мога да живея сама, но забавлението не е моя самоцел. Някак си в тая разнообразна многоликост, в която живея, все едно и също правя. И когато гледам арена с бикове, се чувствам като че ли на всекиго съм прицел. И не знам защо.



Всички искат помощ от мен. И аз давам. И това вечно чувство за вината. Жорко го викаше така: "Ами то, ако човек ти каже "шът" и ти ще побегнеш..." Просто се чувствам виновна. За всяко нещо, което правя, мога го, то ми идва отвътре, но имам тая вина, че съм преуспяла, виновна съм, като че ли съм създадена така, че съм преуспяла, а другите не са.



ЗЕМЯТА се смалява в моя живот... като малко кълбо. Вземаш самолета, пътуваш 26 часа, от Австралия до Рим, да кажем, и го гледаш кълбото като на екран. Или пътуваш от Япония през Сибир. Или над Китай. Или отиваш към Канада, към Ванкувър, и виждаш тия гребени, тия планини страхотни. И си даваш сметка, че си сам сред пет милиарда такива като тебе и че не можеш да живееш за себе си само: заради най-близкия, заради някого живееш, заради хората, които обичаш.




В момента се чувствам като едно есенно листо, което вятърът вее, накъдето си иска, абсолютно без почва под краката ми. И сега пътувам с два портрета на моя мъж. Много често разговарям с него... Защото бяхме, римувахме се като сърце с предсърдие и знам какво той ще ми отговори. Даже като направя нещо, как сладко ми се караше... Не намалява тъгата.




И ОСТАВА ОПЕРАТА... една територия, която владееш. Знаеш ли, нация, която не протежира талантите си е престъпница. Защото не знам даваш ли си сметка, но като си тук, ти завладяваш за България територията на тази държава, макар и за два часа. Владееш я не само за себе си, повтарям, а за чест на твоята нация. Ти си параход под знамето на България. Ами ако ще да си с не знам какъв паспорт, не знам кой гражданин, ти си българин.
С тая кръв и ти си гордост на тая нация. Ние сме българи. И няма от какво да се срамуваме. Ние само чест сме дали на България. Един живот е много малък и аз мисля, че главното, за което съм дошла на този свят, съм го свършила. Живяла съм честно и направих нещо от тоя глас. Може би можех да направя повече, но не е зависело от мен. Много повече можех да направя. Но това, което зависеше от мен, го свърших.
копирано от: paper.standartnews.com/bg/article.php

Страхотна беше Гена! Шеговито я наричахме Българския ген, защото беше едра, здрава и красива жена. Беше превъзходна певица и артистка, но като човек бе нещо изключително - скромна, трудолюбива, готова да помага на по-младите. Такава добродушка беше и Валери Попова, макар двете да са много различни.
Страхотни музиканти имаме. И успяваме да ги изпъдим от България. Примери много - Борис Христов, най-добрият бас на света, останал еталон как се пее Мусоргски. Неговото изпълнение и на песните му остава недостижимо. За да не ги сравняват с него, новите баси се чувстват притеснени, когато трябва да представят неговите герои....

и гледала на живо... беше невероятно
Г. Димитрова си е една уникална музикална вселена...
бях тук с удоволствие... слънччеви поздрави..

Истински успелите го знаят!
За да владееш публиката, трябва отлично да владееш себе си.
Талант, професионализъм, труд и върхови постижения!
Те са свързани в едно цяло при нея!
Нашата Гена!
Големият глас на България!
Музиката е любов!
Духовната храна, която ни доближава до съвършенството!
Благодаря ти за чудния постинг, мила!

и с присъствие, и с талант.

Благодаря за този пост !
Написаното трябва да се препрочита и преразказва.

Единствено, което ме натъжава, когато стане дума за Гена Димитрова е непонятното ми усещане , че не си замина сама по естествен път от този свят .

И БЕЗСМЪРТНА!

"ЖИВОТЪТ Е ЕДНА СВЕТКАВИЦА"

Когато пее Гена...притихват славеите..
Тя е история..
ТЯ НЕ МОЖЕ ДА СЕ КОМЕНТИРА..

Браво!Бях забравила този талант...