Тихо ромоли ранено сърце –

изстрадва лъжливи клетви на чужда злина.

Стене, вайка се, тихо въздиша,

плаче, влаче протритата рана;

oт сълзите му тя по-люта става.

С надежда последна то шепне в нощта:

"Лек срещу себе си няма да търся –

в скулптура каменна не ще се превърна.

Нежно ще тупкам, с трели ще пея –

злото засрамено да онемее.

Всичко ще мине – тежка съдба.

Трябва ми само лъч от деня."