На живота в блатото все така си става – все потъва златото, а боклукът плава. 
1950                                                                    Авторът на тези стихове е Змей Горянин. За днешните поколения това име никому нищо не говори. За съжаление за предишното поколение името е табу. А се оказва, че през 20-те, 30-те и 40-те години на миналия век е бил от продуктивните и известни български писатели. Практически непознато на съвременния български читател е цялото му наследство – и статиите му, и романите му, и разказите му, и стиховете му. Името му упорито се премълчава от литературните критици и историци. Не се среща нито в специализираните издания за литература, нито в енциклопедиите. Дори в последните петнадесетина години малцина са изследователите, които пиша върху творчеството му – Кирил Захаринов (родственик на Светлозар Димитров), Цвета Трифонова, Вихрен Чернокожев, Искра Цонева, Васил Балевски.  ––––––––––––

Змей Горянин (Светозар Акендиев Димитров) e български писател и преводач, е роден на 11 януари 1905 година в град Русе. Сътрудничи на списанията „Хиперион“, „Българска мисъл“, на вестниците „Литературен глас“, „Светлоструй“, на седмичните литературни страници на ежедневниците „Зора“, „Време“, „Пладне“, „Земеделско знаме“ и други.

Автор е на над 50 книги: автобиографичната повест „Червеният хотел“, историческите романи „Кнез Иван Кулин“, „Бачо Киро“ (1937), „Дунавът тече“ /1938/, „Ний умряхме – да живей народа“ (1938), „Силата на робите“ (1939), „Звезда керванджийка“ и други, на повести и разкази, голяма част от които за деца и юноши, на стихосбирки и епиграми. Заедно с Елин Пелин списват и редактират списание „Българска марка“. Занимава се и с резбарство.

През 1942 г. Змей Горянин за кратко е цензор в Дирекцията по печата.

През 1944–1945 г. е обвинен от Народния съд във „великобългарски шовинизъм“, поради интереса си към българската история, който расте покрай издирването на материали за художествените му творби. Книгите му попадат в „Списъка на фашистката литература“ и са иззети от библиотеките. Когато излиза от затвора, Георги Караславов, Христо Радевски, Младен Исаев няколко пъти му предлагат публично да се разкае, за да бъде реабилитиран, но той отказва. „Та именно те най-добре знаят, че не съм спирал ничий труд да излезе. Защо да декларирам нещо, което е факт.„


      Изолиран от всякакви публични изяви, животът му преминава в самота до смъртта му  / при неизяснени обстоятелства/ на 25 август 1958 година. Погребан е в двора на манастира -Седемте престола-, Софийско.


НА ЕДИН ПОЕТ

Че ти не си поет – не е беда, –
не са поети твърде много хора;
бедата, драгий, идва от това,
че пишеш и печатиш без умора.

1950

КАКЪВ НАРОД…

Какъв се народ извъди!
Синът баща си да съди,
че си протака живота,
та си не дава имота.
1951

Българийо любезна,
как хубава си ти!
Където да излезна —
зад мен стражар слухти…
1937

Народни водачи, а гледаш: край тях
кордони джандари се вият и лазят, —
дали от народна любов ги е страх,
дали пък народа от себе си пазят?
1938

Свързали се чума със вампир,
сътворили щастие и мир;
като минали години — ето:
депутат им станало детето.
1938

Ех, сладко нещо е, безпорно, свободата:
живей човек и й се радва — славно!
Но в друго нещо тука е бедата —
да: гладна свобода е робство най-безправно!
1946

Измина век, а векове ще минат
и твойте песни все ще се четат.
Но пак добре, че овреме почина,
та се изплъзна от Народен съд…
1950

ОСНОВАНИЯТА

От малък още лъжеше за трима
и глупостта му беше несравнима;
от мързел не научи занаят,
та затова – избран бе депутат.
1936

ВЪВ ВЛАКА

Едно парченце слънчево небо
през рамката на малкия прозорец, –
а в мен гори безкрайната любов,
а в мене греят ширните простори; –
и всичко е прекрасно и добро:
скалите са божествени палати,
нивята – разтопено чисто злато,
реките – тежко, синкаво сребро.
Шуми в липите пътника южняк,
като море вълнуват се нивята, –
и волно пее бягащият влак
с отмерения шум на колелата;
и както странник от любов разбит,
за свойта скръб утеха не намира, –
един щурец тъй тихо, тихо свири
под пейките в купето нейде скрит.


копие от https://magnifisonz.com/2017/01/11/%D0%B7%D0%BC%D0%B5%D0%B9-%D0%B3%D0%BE%D1%80%D1%8F%D0%BD%D0%B8%D0%BD-%D0%B5%D0%B4%D0%B8%D0%BD-%D0%B2%D0%B5%D0%BB%D0%B8%D0%BA-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B8-%D0%BF%D0%BE%D0%B5/  и http://glasove.com/categories/na-nov-glas/news/zmej-goryanin-zagubish-li-si-syvestta-namirash-zlato-i-srebro

Спомням си го, Татяна, но е малко позабравен не само от мен.
Поздрави!

В Уикипедията пише: "Личният архив на Змей Горянин се съхранява в Централен държавен архи. Обхваща 281 архивни единици от периода 1905 – 1968 г.[1]" Това обаче не е вярно!!! През 90-те получих достъп до личния архив на С. Димитров, който представляваше 2 дебели - всяко по около педя - папки, завързани с шнурове. Още след второто ми посещение в рамките на една седмица втората папка изчезна - не се знаеше дори кой я е взел, защото не се е разписал, а иначе тези оригинали не бе разрешено да се изнасят. Голям пропуск е неспоменаването в биографията му на факта, че е бил и художник. Второто му име не е вярно - някй нкъде гто е изопачил и измислил - баща му е Акиндин, значи трябва да е Акиндинов. Яд ме е много за съдържанието на втората папка, защото включваше документи от пребиваването му в Бачковския манастир, където написва историята му, вкл. аферата с фалшифицираната оловна плочка и уж мощите на патр. Евтимий.

Радостно е, че сега , който иска , може да види и чете.
Поздрави!

Сигурно ще излизат още факти за големия поет, прикривани от десетилетия насам.
Специално за Бачковския манастир - там изобщо не се споменава нищо за него.
Всеки може да прави изводите сам.
Поздрави!