Въздействащата реч на Астрид Линдгрен, след която в Швеция забраняват боя на деца Познаваме я като жената, написала „Пипи дългото чорапче" и „Карлсон, който живее на покрива", заради които детството на милиони е изпълнени с вълнения и доброта.

Когато обаче през 70-те години на миналия век родителите смятали за нещо нормално да бият децата си с възпитателна цел, Астрид Линдгрен проповядвала колко е фатално домашното насилие за формирането на здрава личност.

През 1978 г. писателката държи известното си слово „Никога повече насилие“ във Франкфурт на Майн, а на следващата година в Швеция е приет закон за забрана на физически наказания върху децата.

Тя получава наградата за мир на германските книгоразпространители Астрид Линдгрен, когато в благодарствената си реч разказва за едно малко момче, което само трябва да избере пръчката, с която майка му да го накаже.


Така с прости, но трогателни думи Астрид Линдгрен говори за това как корените на агресията, които вече са ежедневие, започват още в началото на живота ни – в детството. А след първия урок по насилие детето приема, че това е начинът, по който може да разреши всички проблеми.

Ето я и самата реч:

„Откакто човечеството живее на тази планета, оттогава то воюва и се бие. Нашият крехък мир е винаги под заплаха. Не е ли време да се попитаме – не правим ли ние всеки ден нещо, което постоянно да ни довежда до конфликти? Как да станем по-добри и да забравим за постоянната агресия?

Мисля, че трябва да започнем от самото начало – от децата! Съвсем скоро те ще управляват тази планета и ще решават да продължат ли с насилието или да живеят в мир и радост.

Помня какъв шок преживях, когато осъзнах, че ни управляват съвсем обикновени хора, които не притежават дарбата да предвиждат божествения план, както и не са надарени с нереална мъдрост. Те са такива, каквито сме и ние – със своите слабости и страсти, но имат власт. Защо тогава тези хора вземат такива лоши решения? Наистина ли само защото по природа са зли?


Не мисля така. Детето не се ражда нито добро, нито лошо. Какво е решаващо дали то ще е открит и добър човек, или пък ще е груб и ожесточен вълк-единак? Това сме ние, неговите родители – хората, които са длъжни да покажат на детето какво е любов. Или без самите те да го разбират, да го научат на обратното.

Веднъж срещнах жената на пастора. Тя ми разказа, че когато е била млада и родила първото си дете, не вярвала във възпитателния резултат от побоите, макар тогава биенето на деца да е било доста разпространен педагогически метод. Но веднъж, когато синът ѝ бил на 4 или 5 години, сторил някаква пакост и жената на пастора решила да си погази принципите и да понашляпа непослушника. Тя му казала да отиде на двора и сам да намери пръчка, с която да се изпълни наказанието.

Момченцето не се появило известно време, а когато се върнало, лицето му било мокро от сълзи. То казало: „Мамо, не намерих пръчка, но намерих камък, който можеш да хвърлиш по мен“.




В този момент майката разбрала как изглежда тази ситуация през очите на малкото дете: ако моята майка иска да ми причини болка, няма никакво значение как ще го направи, със същия успех може да го направи и с камък.

Майката взела детето в скута си и заедно си поплакали. Тя оставила камъка на кухненската етажерка като напомняне, че насилието не е изход.

Вие ще попитате: Е, какво ни казвате, изобщо да не наказваме децата си ли, ако престанем да го правим ще създадем нов вид Хомо Сапиенс и всички в един миг ще станат добри, войните ще изчезнат? Не, разбира се, че не. Само детските писатели могат да вярват в подобна утопия. Този беден, нещастен свят се нуждае от купища реформи и промени.


Но децата ни гледат телевизия, виждат в колко много агресия тъне светът и е възможно да си мислят, че това е единственият начин за решаване на всички проблеми. И ние точно в този момент, в дома си, можем да им покажем, че има и друг път. Това е, което ние можем да направим за мира.

Камъкът върху кухненската етажерка няма да ни попречи да запомним: „Не на насилието!“

https://www.edna.bg/za-roditeli/

Истанбулската конвенция, Стратегията за детето, сега и Законът за социалните услуги крият много подводни камъни! Всичко е за доброто на нашите деца, но едно НПО не бива да възпитава. Неправителствените организации получават много повече власт и се сливат с държавата, а къде остава основната единица на обществото - семейството? Интересуват ли се всички за децата си и цялостта на семействата си?
Да не показваме апатия!

Сега в училището, особено в малките класове, вместо да обърнат внимание на възпитанието и на основните умения на децата да учат, учителите-уж и възпитатели !не се занимават с основните си задължения, а веднага заплашват със социалните служби. Така едно семейство, освен че е в шок от изискванията към малкия първолак, работа, проблеми и с вируси разни, трябва да поема и заплахи за намесата на външни хора. За които дори не се знае каква квалификация и опит имат и какви са им финансовите стимули/интереси. Налага се сериозна работа и да не позволяваме евро и др. стандарти да ни влияят!

Ако знаеш смисъла на думата.

се заплашват официално родителите. Защото те са бъдещето ни, а има интерес българи да няма тук.
Да е Светлина и Любов!

В детския свят всичко е красиво и добро
и пътят ясен е за всяко живо същество.
Търпение и обич са свързани в едно
и носят надеждата за ново общество.
Когато насилието намалява лично,
промяната спасява света съвсем логично.
Пробивната сила на капката,
която не остава сама!
Ах, тази невероятна Астрид Линдгрен!
Децата толкова обичат чаровницата Пипи!
Поздрави за теб, Bven!

За съжаление за децата ни - от малките до големите - постоянно се правят планове, закони, всякакви наредби се прилагат и променят. Редно е да бъдат оставени да живеят весело и радостно, както се мечтае от всички родители!
Най-важно е всички, цялото общество, да ги защитим от мръсните ръце!
Светлина и Любов!