Погледнахъ, учуденъ, Малама, която стоеше съ скръстени рѫцѣ. Въ очите и четѣхъ
искренна скръбъ и съчуствие. Неволно погледътъ ми отново попадна върху нѣколко полусчупени кръста и въ ума ми се поражда една щастлива мисълъ. Извадихъ отъ джеба си единъ златенъ напалеонъ.

- Ще бѫде твой, казахъ и - иди донесъ чукъ, гвоздеи и мотики. Ще поправимъ малко нѣкой от гробоветѣ. И ти заслуга ще имашъ прѣдъ Бога. Не зная кое подѣйствува повече - първото ли или послѣдното, но бабата твърдѣ бързо се отправи къмъ манастиря.
Останахъ самъ.
Наоколо безмълвна, дълбока тишина. Никакъвъ звукъ - ни пѣение на птички, ни шумъ отъ дърветата. Гробове, гора отъ дъсчени, изкривени кръстове. Сънниятъ тихъ покой на безброй мъртъвци.

Сѣдамъ при единъ гробъ - и защо да крия! - очитѣ ми се просълзиха. И кой, не само славянинъ, но изобщо човекъ, би могълъ
да задържи сълзитѣ си тукъ. Тукъ прѣдъ гробоветѣ на ония герои,

21
които лѣтяха въ вихренитѣ атаки при Лозенградъ, Люле-Бургазъ; герои, които влѣзоха въ непристѫпнитѣ фортове на Одринъ и, неудържими и непобѣдими, се изправиха по хълмоветѣ на Чаталджа - прѣдъ самия Цариградъ. А послѣ - унизителенъ плѣнъ,
жестока смъртъ въ пустиненъ, далеченъ островъ. Не, не бихъ билъ човѣкъ, не бихъ билъ славянинъ, ако останѣхъ равнодушенъ. Защо да се прѣструвамъ? Азъ бѣхъ самъ - самъ срѣдъ тия заспали дълбокъ сънъ герои...

Мѫчно ми е да опиша чувствата, които пълнѣха душата ми. Голѣмата скръбъ
се редѣше съ възмущение и ядъ. Гръцката история има вече двама българоубийци. Първиятъ е билъ нареченъ така, защото най-жестоко е ослѣпил 15,000 български плѣнници при Бѣласица; вториятъ се нарича самъ българоубиецъ и, може би, не за нѣкакви побѣди надъ шепата уморени войници отъ II. българска армия, но за това,
че въ Трикери, въ най-страшни мѫки, захвърли да загинатъ хиляди български плѣнници. Подобно на древния прѣдшественикъ, новиятъ Палеологъ има единъ и сѫщъ, но твърдѣ безславенъ триумфъ.

Жалъкъ народъ! Народъ, жестокостьта на който е тъй голѣма, както е голѣмо и лукавството му, станало историческо отъ вѣкове. Нещастни жертви на тая жестокостъ и на това лукавство почивайте спокойно! Почивайте далечъ отъ своята родина. На вашитѣ гробове нѣма да дойдатъ, ни майкитѣ ви, ни женитѣ, ни дѣцата ви.

Вашитѣ гробове ще обраснатъ въ храсти и бурени, слабитѣ дървени кръстове
ще изгниятъ и паднатъ и слѣдъ година, слѣдъ двѣ може би, никой не ще може
да познае мѣстото, дѣто почиватъ толкова скѫпи останки. Но вие нѣма да
бѫдете забравени, за васъ ще отмѫстятъ.

Азъ вѣрвамъ, че тоя денъ ще дойде, че той е, може би, много близо... Малама се върна, придружена отъ друга една баба, странно и смѣшно облечена. Трѣбваше
и на нея да обѣщая бакшишъ и веднага двѣтѣ стари жени се заеха за работа. Тѣ поправяха гробоветѣ, азъ - кръстоветѣ.

Изваденитѣ и паднали кръстове поставихъ на мѣстата имъ, закрѣпвахъ ги, колкото можахъ по-здраво, заковахъ напрѣчнитѣ имъ дървета. Така поправихъ почти всички най-повредени кръстове. Заплатихъ на бабитѣ и самъ рѣшихъ да се върна вече къмъ морето, дѣто ме чакаше лодката. Двѣтѣ жени се отдалечиха. Малама

23
обѣща да заобикаля гробоветѣ.
Останахъ пакъ самъ. Обиколихъ още веднажъ гробоветѣ, откъснахъ колкото цвѣтя намѣрихъ, хвърлихъ ги върху тѣхъ и едва чуто прошепнахъ: „Сбогом! Злочести самотници! Не е ли това първата нѣжна ласка, която тѣ получаватъ, не сѫ
ли това едничкитѣ звуци на родна речъ, които тѣ чуватъ тука...

Тръгнахъ къмъ морето. Изведнажъ, очуденъ, азъ се спрѣхъ: въ храсталака прѣдъ мене стояха два кръста и двата безъ надписи. Два самотни гроба. Кои лежатъ тука и защо сѫ отстранени тъй? Може би умрѣли отъ холера? Може би послѣдно желание на интимна, любящасе двойка?

Минавамъ прѣзъ нѣкогашния лагеръ. Източната му частъ допира до лимоновата гора. И тукъ, както при гробоветѣ - безмълвна, мъртва тишина. Замислямъ се неволно. Тия свѣжи, засмѣни лимонови храсти и тия стари, съ посивѣла, напукана кора маслини, - едни тѣ знаятъ въздишкитѣ, молитвитѣ и проклятията на мѫченицитѣ въ тоя лагеръ. Ония, които сѫ лѣгали тукъ, въ тия ями, за да се събудятъ на другия денъ за

.24
нови мѫки. Ония, които сѫ заспивали, безъ да знаятъ дали ще се събудятъ и ще видятъ новата зора. При шума на това безкрайно и безстрастно море, съ очи обърнати на северъ, умирали ли сѫ тия клетници, сѫдбата на които е отредила да не дочакатъ освобождението си. Изъ тоя лагеръ сѫ се движили останалитѣ живи, изпити и блѣди, - скръбни, безмълвни призраци. Въ сѣнката на тия маслини бащитѣ сѫ тѫгували за своитѣ дѣца, мѫжетѣ за своитѣ жени, синоветѣ за майки и сестри. Тѫгували сѫ за далечнитѣ бащини огнища, безъ да знаятъ дали тамъ е останалъ още кѫтъ, непощаденъ и неоскверненъ отъ сонма врагове...