Тръгнахъ по брѣга. Първото нѣщо, което ми се хвърли въ очитѣ, това бѣха крѫгли, недълбоки ями, разсѣяни навсѣкѫдѣ изъ жълтитѣ пѣсъци на брѣга.

- Това сѫ кладенци, които си копаяха тукъ българитѣ - обяснява ми единъ рибаръ, който самъ черпѣше вода. - На цѣлия островъ нѣма ни единъ изворъ! Злочести плѣнници! Азъ знаяхъ тия приморски кладенци още отъ по-раншнитѣ си скитания изъ егейскитѣ
острови. Въ токущо изкопанитѣ ями отначало се събира доста добра вода, бистра и чиста, прѣцѣдена отъ земята. Но постепенно на тая вода се възвръща горчиво-соления вкусъ и водата отъ тия кладенци, не само че не уталожва жаждата, но още повече я разпалва.

Едно остава - новъ кладенецъ! Пихъ малко отъ водата: отвратителна и топла. Бѣднитѣ плѣнници! Тѣ сѫ били принудени да пиятъ само тая вода, защото друга въ острова е нѣмало!
Моитѣ лодкари не искаха да излѣзатъ на брѣга - страхуваха се отъ холерата. Но азъ самъ искахъ това, нѣмаше поне да ме видятъ, че фотографирамъ българскитѣ гробове и да разказватъ за това въ Воло. Поискахъ още веднажъ да ми обяснятъ, гдѣ ще ме чакатъ съ лодката и тръгнахъ. Прѣминахъ прѣзъ височината, дѣто е билъ лагера на първата група плѣнници. Тукъ нѣмаше какво особенно да се види: тукъ-тамѣ захвърлени, разноцвѣтни дрипи, сухи, изоставени огнища, продълговати ями, които навѣрно сѫ служили за легла. Това бѣше всичко, което показваше, че нѣкога тукъ
е имало лагеръ.

Азъ спрѣхъ тукъ твърдѣ малко и тръгнахъ по-нататъкъ. Отъ водачъ нѣмахъ нужда, островътъ е малъкъ и манастирятъ, изправенъ на самотната височина, се вижда почти отъ всички страни. Слѣдъ половина часъ азъ съмъ прѣдъ отворенитѣ порти на манастиря Влизамъ. Манастирятъ е голямъ. Широкъ, посланъ съ плочи дворъ,
въ срѣдата на който стои нова черква. Отъ двѣтѣ страни - високи, тъмни кипариси. Околнитѣ здания сѫ стари, едноетажни, тѣсно
9

сгушени едно до друго. Двѣ голѣми кучета се спущатъ върху ми, прѣпрѣчватъ ми пѫтя и азъ напраздно търся съ очи човекъ, калугеръ. Но ето на пруста на низкитѣ здания се показва една стара жена, съ черна, надиплена кърпа на главата. Старата калугерка извика н кучетата и слѣзе долу. Казахъ й че съмъ дошелъ да видя манастиря.

- Много нѣма какво да видишъ. Новъ е - отговаря ми тя.
Заведе ме в черквата. Когато видѣ, че турнахъ въ тенекиената касичка нѣколко драхми,
старата жена стана по-привѣтлива и приказлива. Каза ми, че живѣе въ манастиря съ още едно сѣмейство, казва се Малама и е тукъ отъ есеньта.

- Когато бѣха тукъ българитѣ, - продължи тя - въ манастиря живѣеха нашитѣ войници и
офицера имъ, та азъ трѣбваше да си отида.
- Казватъ, че тукъ сѫ умрѣли много българи?
- Да. Ако искашъ ще те заведа при гробоветѣ имъ.

10
Прѣсторихъ се, че това твърдѣ не ме интересува и продължихъ да разглеждамъ черквата. Слѣдъ като обиколихъ и другитѣ здания на манастиря и бѣхъ всичко видѣлъ, едвамъ тогава равнодушно попитахъ бабата, не иска ли да ме заведе при гробищата
на плѣнницитѣ.
- Но да почакаме, - прибавямъ. Нека да си изпия кафето.
- Хайде! - подканямъ я следъ малко и тръгваме.
Малама е седемдесеть годишна, но още издържлива, здрава. Слизахме доста бързо изъ
урвитѣ на височината - на противоположната страна, отдѣто дойдохъ.

Слѣдъ малко попадаме на първитѣ слѣди отъ лагера.
Нѣколко крѫгли и плитки окопи показваха мѣстото, дѣто сѫ стояли палатки. Тукъ бѣха
палаткитѣ на нашитѣ войници, - обяснява ми Малама.
Тѣ, разбира се, си избрали най-хубавото мѣсто, сѣнчесто, и високо, отдѣто сѫ могли
да виждатъ цѣлата долина, открита като на дланъ.
- А тамъ, въ онази долина, тамъ бѣше лагера на българитѣ.

Малама показваше съ рѫка долината. Една тѣсна, дълга долина изпъстрена съ маслинени дървета, нѣкѫдѣ редки, нѣкѫдѣ цѣли храсталаци. Долината се простира надалечъ и свършва на самия брѣгъ, кѫдѣто се бѣлѣятъ гребенитѣ на вълнитѣ и свети
ясното небе. Прѣдъ моитѣ очи стоеше зловѣщото лобно мѣсто, въ безмълвната тишина, която царуваше сега, сѣкаш бѣше застинало горко страдание и скръбъ. Колко сѫ били тия нещастници? Гърцитѣ ги показватъ за 7,000. Отъ тѣхъ и половината даже не сѫ били войници. Повечето сѫ били македонски българи: селски първенци, събудени
селяни, бивши комитаджии, учители, свещеници, търговци и еснафи. Имало е даже и една жена, както ми съобщи Малама.

- Нѣщо лошо казала за войницитѣ, когато отвеждали мѫжа й. Па взели и нея...

Храбритѣ ев-зони на кралъ Константинъ! Тѣ показаха своята храбростъ върху беззащитнитѣ и безорѫжени селяни. Не стига това - тѣ плѣнили и жени! И Европа, тъй много чувствителна и придирчива, Европа, която постоянно обвиняваше въ жестокость само българитѣ - може би тя не знае това!